Бяха деветима мъже, всички доста по-едри от Майлс, въоръжени до зъби. Ботари, лишен от оръжие и по тази причина намръщен, стоеше зад него и мрачно ги наблюдаваше.
У тях имаше нещо панаирджийско. Може би сиво-белите униформи? Не бяха прекалено стари, но някои бяха раздърпани, а други — откровено мръсни. Дали бяха твърде заети, за да обръщат внимание на опрятността, или обратно — прекалено свободни, за да станат мързеливи? Един от групата изглеждаше направо зле и безпомощно се опираше на стената. Пиян по време на наряд? Изтощен от раните си? Оръжието им беше разнородно — станъри, плазмени лъкове, иглови имплодери, нервопаралитични капсули. Майлс се напрегна да си спомни наученото от Ботари и да направи оценка на това въоръжение, но в крайна сметка не успя.
— Е, добре — изръмжа един от мъжагите и промъкна туловището си през входния процеп. — Кой командва тоя хамбар?
— Аз — отвърна Майлс и пристъпи крачка напред. — Името ми е Нейсмит, сър. — Мъжагата очевидно беше командир, може би не само на групата, а и на целия боен кораб на наемниците, тъй като отличителните му знаци бяха с доста висок ранг.
Очите му опипаха Майлс, веждите му леко помръднаха, раменете му се отпуснаха. Оценката беше ясна — хлапак, който не представлява сериозна заплаха. Точно това ми трябва, напомни си Майлс. Дотук добре…
— Добре, дребосък — въздъхна с леко отегчение капитанът на наемниците. — Давай да приключваме… Това ли е целия ти екипаж? — Ръката му махна по посока на Мейхю и Даум, небрежно включвайки и Ботари.
Майлс прикри гневния блясък в очите си под полуспуснати клепачи и все така любезно отговори:
— Борд-инженерът ми е в кабината си, сър.
Надяваше се да затвърди впечатлението на човек, който иска всичко да бъде мирно и кротко.
— Претърсете ги! — кратко изръмжа онзи. Ботари настръхна, но Майлс предупредително му кимна с глава и сержантът неохотно се остави да бъде опипан. Капитанът забеляза това и на лицето му се появи подигравателна усмивка.
Екипът на наемниците се раздели на три групи за претърсване, а капитанът направи знак на Майлс да го последва в командната зала. С него дойдоха и двама от войниците му, които започнаха да разглобяват всичко, което подлежеше на разглобяване — дори въртящите се кресла пред пулта за управление. Приключили с командната зала, те се прехвърлиха в кабините и претърсването започна да прилича на обир. Майлс стисна зъби и успя да запази любезната усмивка на лицето си дори когато личните му вещи бяха разпиляни по пода и безцеремонно стъпкани.
— Тия типове нямат нищо ценно, капитан Аусън — промърмори един от войниците, в гласа му имаше дълбоко разочарование. — А, тук май ще изскочи нещо интересно…
Майлс замръзна на място, смаян от собствената си небрежност. По негово настояване всички бяха скрили личните си оръжия, но той беше пропуснал кинжала, получен от дядо му. Може би защото го приемаше не толкова като оръжие, колкото като спомен и го бе оставил на дъното на куфара си. Беше стара изработка, още от времето на граф Селиг Воркосиган и дядо му го ценеше като скъпа реликва. Едва ли притежанието на кинжал като този можеше да измени хода на бойните действия на Тау Верде IV, но на дръжката му, върху изящен позлатен емайл с кръг от скъпоценни камъни, беше гравиран семейния герб на рода Воркосиган. Не му оставаше нищо друго, освен да се моли на Бога този герб да не означава нищо за хора, които не живеят на Бараяр.
Войникът подхвърли кинжала на капитана. Той го улови и измъкна острието от канията, направена от мека гущерова кожа. Завъртя го на светлината и започна да разглежда водния знак върху блестящата стомана. Той доказваше това, което би накарало да замре сърцето на всеки колекционер в Бараяр — това острие е струвало десет пъти повече от отрупаната с брилянти дръжка дори в Епохата на Изолацията, а днес буквално няма цена. Познавачите биха дали мило и драго, за да го притежават.