Капитан Аусън очевидно не беше познавач, тъй като огледа кинжала, промърмори едно „не е лош“ и го тикна в колана си.
— Хей! — извика Майлс, после стисна зъби. Кротко, напомни си той. Кротко и внимателно! Овладя се за стотна от секундата и мрачно поклати глава: — Тази вещ не е застрахована и ще трябва да я плащам от джоба си!
— Такъв ти бил късмета, дребосък — отсече капитанът, но после в очите му припламна любопитство, примесено със съмнение.
Отстъпвай бързо, заповяда си Майлс.
— Няма ли поне да ми дадете разписка? — попита.
— Разписка ли? — ухили се Аусън. — Това ми хареса!
Войниците зад гърба му започнаха да хихикат.
— Добре — преглътна яростта си Майлс. — Поне го подсушавайте след употреба, тъй като лесно ръждясва…
— Тенекия — изръмжа с презрение капитанът и почука с нокът по блестящото острие. То звънна като камбана и душата на Майлс се сгърчи от ужас. — Може би ще го дам на майстор, тази красива дръжка заслужава истинска неръждаема стомана.
Майлс стана зелен.
Лусън се извърна към Ботари и заповяда:
— Отвори онзи сандък!
Както обикновено Ботари погледна към Майлс за потвърждение и капитанът на наемниците гневно се намръщи:
— Стига си го гледал тоя дребосък! Сега аз заповядвам!
Ботари изпъна рамене и вдигна вежди:
— Сър?
Очите му не напуснаха нито за миг лицето на Майлс. По дяволите, сержант!, въздъхна в себе си Майлс. Не искам неприятности!
— Господин Ботари, моля да изпълнявате заповедите на този човек! — малко по-остро от необходимото каза той.
— Слушам, сър! — отвърна с бледа усмивка Ботари и се зае да отваря сандъка спокойно, дори с леко отегчение. Аусън полугласно изруга.
Проверката приключи и капитанът ги събра в общата кабина.
— Всички пари в чуждестранна валута на масата! — заповяда той. — Конфискуват се като контрабанда!
— Какво?! — извика Мейхю. — Как може парите да са контрабанда?!
— Тихо, Ард — хладно го изгледа Майлс. — Изпълнявай. — Даде си сметка, че чуждата валута действително може да бъде обект на конфискация, тъй като именно с нея хората на Даум купуват междупланетно оръжие и плащат на съветниците си. Все пак другата възможност беше далеч по-вероятна — тези типове просто ги грабеха. Това сега беше без значение, тъй като проверката очевидно бе приключила. От отегчените лица на войниците можеше да се съди, че тайният товар е останал незабелязан. Майлс потисна чувството на триумф, което започна да се надига в гърдите му, направи мрачна физиономия и изпразни джобовете си.
— И това е ВСИЧКО? — попита с недоверие Аусън когато останалите го последваха и върху масата се образува малка купчинка.
— В момента сме малко… тънки — поясни Майлс. — Разчитаме да получим пари след доставка на стоката.
— По дяволите! — изръмжа капитанът на наемниците и впи тежък поглед в лицето на Майлс. Младежът се сви и му отвърна със свенлива усмивка.
Влязоха трима от войниците, пред себе си побутнаха Баз и Елена.
— Това ли е борд-инженерът? — уморено попита Аусън. — Предполагам, че и той е „тънък“ като останалите… — В същия миг вдигна глава и очите му се спряха върху Елена. Досадата му моментално се изпари, тялото му пъргаво се надигна от стола. — Е, ТОВА вече е друго нещо! Бях започнал да се отчайвам от тези страхливи негодници… Но първо работата, после удоволствието. Имаш ли чужда валута, скъпа?
Елена хвърли колеблив поглед по посока на Майлс.
— Имам малко — отвърна. — Защо?
— Сложи я на масата.
— Майлс? — изви вежди тя.
— Дай му парите си. Елена — глухо отвърна младежът.
Аусън се начумери:
— Ти не си ми секретарка, дребосък! Не е нужно да превеждащ заповедите ми. Отсега нататък не искам да чувам нито дума от теб, ясно ли е?
Майлс се усмихна и покорно кимна с глава, овлажнялата му длан несъзнателно отърка мястото, на което обикновено държеше кобура си.
Елена остави на масата петстотин бетиански долара и веждите на Ботари учудено отскочиха нагоре.
— Откъде имаш тези пари? — попита шепнешком Майлс когато момичето се отдръпна и застана до него.
— Даде ми ги графинята, твоята майка — прошепна в отговор Елена. — Настояваше да имам малко джобни пари на Бета. Аз не исках толкова много, но…
Аусън преброи парите и лицето му се разведри.
— Значи банката е у теб, миличка? — доволно изръмжа той. — Е, така вече може… Бях започнал да подозирам, че си криете паричките. — На устните му се появи подигравателна усмивка, очите му пробягаха по фигурата на момичето: — Хората, които крият нещо от мен, винаги съжаляват… — Парите изчезнаха заедно с дребните лични вещи на Елена, в ръцете на капитана се появи стоковия манифест.