— Онази нощ в пустинята, когато си тръгвах — казва той, устните му толкова близо до ухото ми, че потрепервам, тръпка преминава през тялото ми. — Наистина ти казах нещо.
Той изважда още една фиба. Ризата ми се свлича от едното рамо, и твърдите мускули на ръката му бавно го докосват.
— Казах: Ти си моят храм. — Гласът му е нисък и дрезгав. Притискам тялото си към неговото, неспособна да се спра, желаейки го с дълбоко, душевно желание, което боли. Мирисът му ме опиянява, и аз вдишвам, за да го запомня завинаги. Дори докато внимателно изважда още една фиба, твърдите му бедра се стягат около хълбоците ми. Усещам го, целия него, достатъчно, за да знам, че Ловец на души или не, той ме желае толкова силно, колкото аз него.
— Ти си моят свещеник — казва той. Устните му докосват врата ми, и не го сънувам. Той прокарва пръсти през косата ми, вече разпусната, с голямо внимание. Допирът му до кръста ми е по-малко търпелив — той обръща тялото ми, докато краката ми не се прехвърлят настрани, гърдите ми притиснати към неговите.
Ръцете ми падат на хълбоците му, и аз ахвам и забивам пръсти в тях, докато той накланя главата ми назад, докато плъзга устни по вдлъбнатината на гърлото ми. Искам го. Небеса горе, искам го. Още повече, защото усещам как се сдържа, усещам как цялото му тяло трепти от нужда.
— Ти си моята молитва — казва той, и сега очите му срещат моите, и виждам войната в него. Виждам го да се колебае между Ловеца на души и Елиас. Между дълга и надеждата. Между задачата, наложена му, и свободата, за която толкова жадува. Знам какво ще каже следващо. Чувала съм го да шепне мантрата си много пъти, макар никога по този начин. Но докато той се колебае между това, което е станал, и това, което иска да бъде, аз не казвам нищо. Ти си там някъде, мисля си. Върни се при мен.
— Ти си моето освобождение — прошепва той.
Един дъх, парче от време, което ще отбележи преди и след този момент. Един сърдечен ритъм, през който не знам кой ще победи в битката вътре в него или дали нашата любов е достатъчна.
После очите му се изчистват, и той е Елиас Валерий, топъл, красив и мой. Придърпвам го към себе си, наслаждавайки се на усещането от пищните му устни, докато крада думите от тях. Прокарвам ръце по твърдите равнини на раменете му, ръцете му — не е достатъчно. Искам повече от него, целия него.
Той ме придърпва по-близо, толкова гладен, колкото съм аз, целувайки ме със същата тъмна жар, сякаш знае, че тази нощ, нашата последна нощ, нашата единствена нощ, никога няма да се повтори.
Глава 56
Ловецът на души
Ако Маут възразява срещу това, че сме заедно с Лайя, аз не го чувам. И ако обсебеният от дълга Ловец на души ми шепне, че съм глупак, също не го чувам. Потъвам в усещането за устните й върху моите, в аромата й, който изпълва сетивата ми. Тя прокарва пръсти през косата ми, оставяйки целувки от челюстта ми до изпъкналите ръбове на раменете ми.
Ноктите й се впиват в гърба ми, а тя ме захапва, едновременно нежно и настойчиво. Проклинам тръпката от жар, която ме обзема, и я отблъсквам.
Утре ни предстои битка. Имам дълг, който трябва да изпълня. Това няма да свърши добре.
— Лайя...
Но тя поклаща глава, златните й очи пламтят, и поставя пръст върху устните ми. — Ти ме обичаш — казва тя. — И аз те обичам. И това е единственото, което има значение тази нощ.
Тя прокарва ръце по гърдите ми, обкрачва ме и с едно плавно движение разкъсва копчетата на ризата ми, сякаш всяко нейно движение предизвиква: Спри ме. Но аз не бих го направил. Не и за нищо на света, и след секунди свалям нейната риза.
Възхищавам се на съвършенството на всяка извивка, всеки мускул, всеки белег, всяка частица от нея, но не намирам думи за това, и тя извръща поглед, засрамена, ръцете й се вдигат, за да се прикрие.
— Не смей — казвам пламенно. — Ти си съвършена. — Тогава тя се усмихва, с онази усмивка, за която мечтая.
— Това — казва тя — е най-удовлетворяващият поглед, който някога съм виждала на лицето ти.
Придърпвам я към себе си, плъзгайки зъби по устните й, след това по шията й, по твърдото съвършенство на ключицата й и надолу към коприната на кожата й.
Дрехи — проклети дрехи — сваляме каквото е останало, смеейки се, докато го правим, и тогава, все още над мен, тя хваща ръката ми, водейки я към най-сладката част от тялото й, отпускайки глава назад, дъхът й става плитък, когато правя каквото желае. Усмихвам се, необичайно доволен, наблюдавайки как очите й се затварят, докато се люшка над мен, отдавайки се на насладата си.