— Слушай ме. — Гледа ме с очите на майка ни, очите на някой, който толкова дълбоко вярва в теб, че нямаш друг избор, освен да повярваш в себе си. — Ти си най-силният човек тук. Най-силният в лагера. По-силна от мен, от Спиро, от Кървавия гарван, от Ловецо на души, от Афия. Ти си дъщерята на Лъвицата. Внучка на баба и дядо. Сестра на Лис и моя.
Очите му се пълнят със сълзи, но той не спира. — Кажи ми какво си направила. Кажи ми.
— Аз... аз оцелях след Комендантката — казвам. — И Блекклиф. Смъртта на семейството ни. Оцелях след Нощодателя. Противопоставих му се. Спасих теб. Борих се. Борих се за нашия народ.
— И ще продължиш да се бориш. — Дарин хваща и двете ми рамена. — И ще победиш. Няма нито един жив човек, на когото да вярвам повече от теб, за да направи това, което трябва днес, Лайя. Нито един.
От Гарвана или Елиас тези думи биха били насърчителни. От големия ми брат те са животворни. Нещо в това, че точно той вярва в мен, ме кара да стисна ятагана си, да стегна челюстта си и да се изправя по-високо. Днес ще победя.
— Мога да дойда с теб — казва той. — Искам да дойда с теб. Защо трябва да се биеш с него сама, когато не си сама?
Но аз поклащам глава, мислейки за звука от счупения врат на баща ни, на вратът на Лис. За начина, по който Комендантката използва семейството, за да манипулира майка ми.
— Нощодателят винаги е използвал любовта ми срещу мен, Дарин — казвам. — Не искам да го направи отново. Не мога да се тревожа за теб. Придържай се към плана.
— Лайя... — Той изглежда несигурен, после ме сграбчва в прегръдка. — Обичам те. Бори се. Победи. Ще се видим, когато всичко свърши.
— Лайя! — Елиас извиква, докато Дарин изчезва в лагера. Афия и Гибран са до него, а взвод от Племенни и Книжници, въоръжени с дълги лъкове, чакат наблизо. — Време е. Ние сме последните.
— Рехмат? — казвам тихо, докато тичам към Елиас. Но съществото не се появява.
Вървим през дърветата, последните от хиляда войници, които Елиас вече е изпратил. Пътеката, по която вървим, ни води на изток, изкачвайки се нагоре, преди да свърши при отвесна скала, която се спуска шейсет стъпки до реката. Вляво и вдясно стотици Племенни и Книжници чакат, с готови лъкове.
Небесата знаят как Нощодателят е разчистил пътя за армията на Керис. Може би е манипулирал гората, както прави Елиас. Може би е накарал джиновете си да разчистят път. Какъвто и да е случаят, вражеските Воини наближават тясна ивица плитчини по реката, единственото място, където могат да преминат без лодки.
И достатъчно близо до скалите, за да са изложени на нашите стрели.
— Не стреляйте — прошепва Афия отляво. — Само дългите лъкове имат обхват.
Макар че уменията ми с лъка са се подобрили, се вслушвам в съвета й. Във всеки случай, аз съм тук, за да следя за Нощодателя. Да го шпионирам, когато, надявам се, той не може да направи същото.
Макар че небето над нас е ясно, гората, от която ще излязат Воините, е обвита в мъгла. И пред очите ни мъглата се сгъстява.
— Какво, по дяволите, е това? — Афия сочи гъста стена от облаци, която се търкаля нагоре по реката от юг. Има сярна воня, напълно в разрез с вятъра, който духа от север, благоприятствайки нашите стрели.
— Нощодателят — казва Елиас. — Знае, че сме тук. Куриер!
Млад Книжник се появява веднага до Елиас. — Извикай вятърните ефрити — казва той. — Кажи им да разпръснат мъглата.
Момчето изчезва, а сега мъглата е обгърнала реката долу. Чуваме плясъци във водата, но гледката надолу е като да гледаш в кофа с мляко.
— Пресичат — изсъсква Афия. — Трябва да направим нещо.
— Още не — казва Елиас. — Чакаме ефритите.
Ивици от воняща мъгла наближават билото, където сме се укрили, и сега чуваме викове, заповеди, докато армията на Керис прекосява плитчините. Оттам те ще преминат по разчистена ивица, която се простира между това било и града на джиновете. А после нагоре по стръмнината, за да се бият с нашите войски.
Нервнича, докато минутите се влачат. — Елиас...
— Още не. — Светлите му очи са приковани в мъглата. Войниците се размърдват неспокойно, и той извиква по линията: — Спокойно.
Тогава над главите ни се разнася съскане, и писъците на вятърните ефрити, докато се стрелкат през мъглата, въртейки се, разкъсвайки я, разпръсквайки я като дете, което разпилява есенни листа.
Елиас вдига ръка и дава знак на стрелците по билото да опънат и да се прицелят. Облакът се изтънява достатъчно, за да видим мъже долу, прекосяващи реката в големи групи.
Елиас махва ръката си надолу, и свистенето на хиляда стрели, изстреляни наведнъж, пее във въздуха. Един от хората на Керис извиква предупреждение, но натежалите от вода войници не могат да вдигнат щитовете си навреме. Падат на вълни. Елиас вдига и спуска ръката си отново, преди да даде знак за свободна стрелба. Още една вълна войници пада, и после още една.