Умбер се спуска в пикиране, изгаряйки копията, и Воините на Керис преминават, хвърляйки се към силите на Елиас.
Очите ми парят, докато гледам. Толкова много мъртви. За кого се бият няма значение, защото за Нощодателя всички сме еднакви. Той ни е манипулирал да се мразим един друг. Да виждаме другата страна, както той вижда нас. Не като хора, а като паразити, достойни само за клане.
Но къде е това същество? Не се вижда никъде, макар че джиновете му сеят хаос.
Стига с това. Всяка изминала секунда означава повече мъртви, което е точно това, което той иска.
Косата е тежка на гърба ми. Прекалено тежка. Изваждам я. Бледа светлина проблясва върху черния диамантен нож, преди слънцето да изчезне зад облак. Дъжд заплашва, и аз се взирам в наближаващата буря. Ако само можеше да се разрази над нас, защото джиновете мразят влагата. Но небето не се отваря.
— Хайде тогава, чудовище — изсъсквам, надявайки се вятърът да отнесе думите ми до него. — Ела за мен.
— Както ти е угодно, Лайя от Сера.
Този дълбок, ръмжащ глас. Гласът на кошмарите ми. Гласът, който отне толкова много.
Обръщам се и се изправям срещу Нощодателя.
Глава 59
Ловецът на души
Войските от Антиум не искат да се бият. Виждам го в очите им, усещам го в духовете им, докато заключват щитовете си, за да посрещнат кавалерията на Керис, която реве нагоре по ската.
Ако зависи от мен, няма да се бият дълго. Но трябва да стигна до Умбър. Тя е втората на Нощодателя, командваща другите джинове в негово отсъствие. Ако успея да я накарам да ме изслуша, можем да сложим край на това безумие.
Въздухът става тежък и странен. Сякаш някаква невидима ръка натиска нагоре от земята, опитвайки се да я разкъса. Страхувам се, че вихърът е близо.
Умбър прелита през предната част на ската, смеейки се, докато запалва коловете, които сме поставили, за да възпрем войските на Керис. Нашите войници първо извикват в гняв, а после в страх, докато земята под тях се тресе и разклаща — Фааз използва силите си, за да ги извади от равновесие.
— Роуан!
Пясъчният ефрит и роднините му вече се стрелкат към джиновете, а армията ми стои твърдо.
Защитени от бронята си и въоръжени със собствени копия, пехотинците ни държат линията, подкрепяни от залп след залп стрели от хиляда книжни стрелци зад тях. Потръпвам от смъртта — брутална и безкрайна. Викът на ранените изпълва въздуха.
Катапултите скърцат, докато Кървавият гарван изстрелва необичайните си снаряди: гигантски блокове сол. Един от джиновете изкрещява, когато блок се приближи твърде близо, и пада. Вик на ликуване се надига от нашите войници, но Умбър отмъщава с опустошение. Тя се промъква през десетките стрелци, които пазят един от катапултите, игнорирайки покритите със сол стрели, които проникват в пламъчната й форма, и прерязва въжетата, за да направи военната машина неизползваема.
Докато се стрелкам с вятъра към предната линия, стара ярост се надига в мен, бойният вълк вие, жадуващ за кръв. Ятаганите ми пеят, докато ги измъквам от ножниците, и се промъквам през бойците толкова лесно, сякаш съм роден от дим. Бих могъл да убия десетки, ако пожелая. Стотици.
Но не хората са тези, които искам. И не убийството ще помогне. Трябва да стигна до Умбър.
Намирам я в далечния западен край на линията, където разкъсва плътно струпана фаланга, отмятайки щитовете им настрана. Тя отърсва стрелите, стърчащи от нея, и Спиро Телуман се появява, плъзгайки се под гарда й, ятаганът му се насочва към врата й.
Но той само се плъзва по пламъчното й тяло, преди тя да завърти глейвата си и да го обезоръжи. Тя се нахвърля за убийството, но аз я посрещам този път, и дървото на глейвата й се плъзва по ятаганите ми.
— Узурпаторке — съска тя. — Нямаш място тук. Нямаш място да се биеш редом с тях.
— А ти нямаш място да убиваш хора, които нямат нищо общо с твоето затваряне. — Заобикалям я, привличайки я към гората, където има по-малко войници. Но дори с моята скорост тя разбива глейвата си в ръката ми. Щеше да е удар, чупещ кости, ако не беше бронята на Спиро. Умбър реве и удря отново, но аз парирам, улавяйки острието й между ятаганите си.
— Видът ти е заразна болест. — Тя се опитва да изтръгне глейвата си, но аз не я пускам. — Която трябва да бъде изкоренена.
— Не само ние ще бъдем изкоренени — казвам й. — Ако Нощодателят донесе Морето на страданието в този свят, всички — всичко — ще умре. Включително ти. Светът ще падне —
— Тогава нека падне — изкрещява тя. — Най-накрая ще имаме мир —
— Мира на мъртвите — казвам. Защо не разбира? — Не го ли усещаш, Умбър? Въздухът не е наред. Каза ли ти Нощодателят какво прави? Сподели ли плана си с теб?