Гласът й заглъхва, защото всичко, което чувам, е онзи адски пукот. Докато гледам надолу към счупеното тяло на Дарин, виждам майка си и баща си. Виждам сестра си, Нан, Поп, Изи. Виждам безкрайните мъртви Книжници, всички ние — брутално малтретирани деца на войната, от които всичко е било отнето. Домове. Имена. Семейства. Свобода. Сила. Гордост. Надежда.
Лайя, прошепва Рехмат. Чуй ме. Моля те. Слушай.
Но аз приключих със слушането.
Глава 62
Нощодател
Лицето на Лайя се изкривява от ужас, който познавам добре. Тя трепери, погълната от страданието си. Звук, наполовина ръмжене, наполовина вой, раздира гърлото й, и секунди по-късно тя изхвърля Рехмат от ума си. Светещата форма на моята кралица се просва на земята зад мен.
Ръцете на Лайя стискат косата по-здраво. Рехмат се тътрузи към нея. Дали предвидливостта й е разкрила какво предстои, или просто ме познава най-добре, не знам. Няма значение.
— Моля те, Лайя — моли я тя. — Това е, което той иска.
Лайя пренебрегва моята кралица, както правя и аз. Рехмат не съществува. Нито пък битката долу. Този момент е между мен и момичето, което обичах. Момичето, което помогна да спася народа си, без да го осъзнава. Момичето, което предадох и отблъснах.
За миг, докато вдига косата и се втурва към мен, ме обзема съжаление. Искам да я прегърна. Да й кажа, че скоро цялата ни болка ще изчезне. Светът ще бъде погълнат от страданието в плът, и няма да има оцелели, дори сред моя род.
Всичко ще бъде наред, защото всичко ще бъде мрак, искам да кажа.
Защото я обичах, това смело момиче с дива коса и златни очи, уплашено, но предизвикателно, колебливо, но решително. Обичах я за всичко, което беше, и за всичко, което щеше да стане.
Косата просвистява във въздуха и се забива в гърлото ми. Веднъж. Два пъти. Три пъти.
Лайя не внимава. Обучението, което Кървавият гарван й даде, е забравено, отнемайки грацията от това убийство. Тя не убива мен. Тя убива цялото си страдание. Всичко, което е било сторено на нея, на семейството й, на народа й.
Но както каза Керис, има неща, които не умират.
Болка пронизва тялото ми, лед, проникващ в огъня, който гори в сърцевината ми. Краката ми отстъпват и аз падам на колене, взирайки се в нея, плачейки от благодарност.
Сълзи се стичат по лицето й, докато осъзнава какво е направила. Защото душата на Лайя е по своята същност добра. Тя изпуска косата, тялото й трепери. Но все още не разбира напълно. Не още.
Макар да ми коства огромно усилие, преминавам от пламък към плът, към човешката форма, която тя познаваше, червенокоса и с кафяви очи, кървяща, избледняваща по краищата. Може би това, в края, ще й донесе някаква утеха.
— Лайя. Лайя, моя сладка любов. — Макар че тя няма да повярва, че я обичах, това е най-истинското нещо, което някога съм казвал.
Защото, макар Рехмат да живееше в нея, Лайя от Сера беше тази, която вървеше до мен в последния етап от това дълго пътуване. Лайя от Сера, която ми се противопостави и осигури гибелта на своя народ и нейния свят, когато се закле да ме победи.
Морето ще дойде за мен сега. Ще пробие дупка в този свят. Ще ме погълне. След месеци на лов и убийства, и събиране на страдание, осъзнах, че отчаянието на хората никога няма да се равнява на моето. Че единственият начин да освободя бурята, да пробия дупка между този свят и този на Маут, беше да излея хиляда години от собствената си болка в Морето на страданието.
— Не плачи, любов моя — прошепвам й. — Този свят беше клетка. Благодаря ти, че ме освободи.
Тялото ми се втвърдява, и Морето е в мен сега, изригва от измерението на Маут и през мен в този прокълнат свят. За миг, който се усеща като вечност, се взирам в небето, бледосиньо, с тънки облаци, които се носят по него.
Споменът ми ме връща към река Здрач. Рехмат седи до мен, топлата й кожа притисната до моята, тъмната й коса, вдигната високо на главата. Децата ни са още бебета, и те танцуват между пламък и сянка, падайки върху мен, хихикайки, докато Рехмат и аз сочим истории в облаците.
Такъв красив ден.
И тогава всичко, което съм, всичко, което бях, се разкъсва и разцепва. Морето се излива през мен, свивайки се в нещо мъничко и невъзможно тежко. Не тъмнина, а празнота, най-бяло бяло, липса на надежда и пълнота на страданието — пронизващо, пипалесто страдание.
На бойното поле долу и в Шер Джиннаат, моите събратя спират и се обръщат към мен. Усещат го, пробива между световете. Те се втурват нагоре, може би надявайки се да го спрат. Ловецът на души изригва от гората, движи се с сила, надхвърляща всяка човешка, грабва зашеметената Лайя, отдръпвайки я от чудовищното нещо, което се оформя в мен.