Проблясъци светват близо до зрението ми. Сладък смях и малки пламенни фигури — децата на Рехмат, осъзнавам. Децата на Нощодателя. Макар да искам да отклоня поглед, принуждавам се да гледам семейството им, радостта им. Принуждавам се да видя как светлината им угасва.
Този вихър — той е целият той. Той е погълнал страданието на поколения, комбинирайки го със своето собствено. Беше прав. За него светът беше клетка. Сега той е навсякъде. Живее във всички тези спомени, във всичкото това страдание. Загубен в него.
Но дори вихърът има център. Сърце. Трябва да го намеря.
Всяка стъпка отнема цяла вечност, докато спомените профучават покрай мен. Лайя. Обръщам рязко глава, защото това е гласът на Дарин, виещ от тъмнината. Той казва нещо, и не мога да го разбера. Знам, че ако протегна ръка към него, ще се съберем отново. Смъртта ще ни е взела всички — Дарин, Баща, Майка, Лис, Нан и Поп. Кога за последно седмината бяхме заедно и щастливи?
Кога за последно не бягахме, не се криехме или не шепнехме, за да не ни хване Империята? Не помня. Помня само страха. Майка и Баща си тръгнаха и болката от загубата им. Знанието, онзи ден, когато Нан виеше за дъщеря си, че никога повече няма да видя родителите си.
Но Майка се върна. Върна се и се бори за мен, и аз се държа за думите й. Обичам те, Лайя. Потапям се в нейната любов. Защото, макар и измъчена, тя все пак беше любов, единственият начин, по който тя можеше да ми я даде.
Всичко е страдание, казва вихърът. И страданието е всичко.
Колко още е погълнал този циклон? Останал ли е някой? Принуждавам се да мисля практично. Трябва да има. И докато дори един човек е останал, той си заслужава да се бориш за него.
Една стъпка пред друга, пробивам си път през въртящия се вятър. Ако спра да се боря, дори за секунда, съм загубена.
Но тогава и Нощодателят е загубен. Може би, ако го приема, ще се озовем на едно и също място.
Пускам се.
Очаквам бурята да ме разкъса, но вместо това се издигам и се нося, лист във вятъра. Спомените на Нощодателя текат през мен. Всички години и любови, които не видях. Всичко, което е понесъл. Сърцето ми потръпва от самотата. Веднъж преди това зърнах частица от това, когато му дадох гривната. Сега бездната на болката му зее пред мен, и няма къде да се скрия.
Осъзнавам, че кръжа около нещо — центъра на вихъра. Веднъж, два пъти, всяко завъртане по-кратко, докато мъглата се утаява и мога да различа парче ярко бяло — разрив между световете, през който избухва скръб след скръб. Всяка диша и те се вкопчват една в друга в яростен канибалистки глад.
В сърцето на разрива тънка частица душа се гърчи в мъка, смътно човекоподобна, хиляди насинени цветове.
Нощодателят. Или каквото е станал той.
— Целият свят ще падне — шепна му. Ако не мога да го накарам да затвори разрива между световете, сме загубени. — И знам, че ти не искаш това. Трябва да спреш.
— Какво би могло едно дете да знае за подобни неща? — казва Нощодателят. — Ти си роса върху стрък трева, току-що роден. Аз съм самата земя.
Вихърът ме блъска, и аз се приближавам към Нощодателя. Извиквам името му. Но той ме игнорира, потънал в болката си. Думите на Рехмат се връщат при мен.
Силата му е в името му. И слабостта му. Миналото и настоящето му.
Нощодател беше името, което хората му дадоха. Заедно с Краля без име. Но преди това той имаше друго име.
— Мехерия — казвам. — Обичан.
Той извива тогава, ехтящ вик, който разбива нещо в мен. Но все пак се крие, защото вече не е и Обичаният. Той се е обърнал срещу дълга си и човечеството. Срещу Маут.
Но в действителност първо човечеството се обърна срещу него. И Маут, който трябваше да обича Мехерия най-много, не направи нищо, когато синът му и всичко, което той ценеше, бяха унищожени. Нощодателят даде всичко на Маут — и Маут му се отплати с хиляда години мъки.
А как аз, този, когото тя обичаше най-много, й се отплатих? Как благодарих на човека, който ми даде всичко?
Думите на Мами, когато тя стана Нощодател и ми разказа неговата история. Когато ми разказа за жената Хусани. Първата — и може би единствената — майка, която Нощодателят някога е познавал.
— Нирбара — шепна. — Изоставен.
Той се обръща.
— Изоставен от хората и от Маут — казвам, и вихърът става по-яростен с всяка дума. — Изоставен от Книжниците, които ти само искаше да помогнеш и които откраднаха всичко, което обичаше. Изоставен от Рехмат, която те остави сам с цялата ти болка. Какво ужасно нещо е любовта, когато това е цената. Но не е задължително да бъде така. Има милиони, които все още биха могли да живеят, които все още биха могли да обичат, ако само върнеш това страдание на Маут.