Глава 68
Ловецът на души
Платото се разцепва по средата, когато излизам от вихрушката. Земята се тресе от силата на това, трусът се разпространява през Мястото на чакането, предизвиквайки силни стонове от горите.
Трусът ме поваля на колене и аз се плъзгам назад към линията на дърветата. Една фигура се появява от циклона и, толкова внезапно, колкото бурята навлезе в това измерение, тя се оттича, сякаш през пукнатина във въздуха. Всичко утихва. Дори дърветата не помръдват.
Тогава фигурата на ръба на платото се срива и светът отново си поема дъх. Изправям се бързо и при звука тя се обръща.
— Истинска ли си? — Тя полуповдига ръка и за пет крачки я дости- гам, притеглям я към себе си, треперещ от облекчение, защото тя е невероятно, чудодейно жива. Скалата на платото изскърцва и за миг ние се носим по вятъра далеч от нея, надолу по линията на дърветата до ръба на джиновата горичка.
— Той си отиде — шепне Лайя, когато спираме. — Рехмат го окова. В края той беше унищожен, Елиас. — Тя поглежда ръцете си, очите й се пълнят със сълзи, гласът й се пречупва. — Той уби брат ми. Дарин е м-мъртъв.
Какво мога да й кажа, за да я утеша? Тя победи същество, което не подлежи на описание — повече от крал, повече от джин, повече от враг. И в този процес загуби единственото семейство, което й беше останало на този свят.
Вятър раздвижва дърветата зад нас и първите цветове на дървото Тала се откъсват и се завъртат във въздуха.
— В цветопада сирачето ще се поклони на сърпа — казва тя. — В цветопада дъщерята ще плати кръвна дан. — Тъмните й очи са червени и безжизнени. — Проклети предсказания.
— Същото предсказание каза, че ще умра. — Спомням си пророчеството на джиновете така ясно, сякаш го изрекоха вчера. Синът на сянката и наследникът на смъртта ще се бие и ще загине с последния си дъх.
— Но не каза, че ще намеря пътя си обратно. — Притеглям Лайя към себе си. — И не каза, че ти ще победиш.
— Победи ли? — пита Лайя, докато гледаме към джиновата горичка. Войниците от двете страни на склона се изправят, все още разтърсени от вихрушката. Муса подпира Кървавия гарван под раменете и заедно те се отдалечават от фронтовата линия, излъчвайки мъка. Спиро и Гибран носят ранената Афия към палатките на лазарета.
Лайя и аз отиваме до ръба на склона и тя ахва, защото армията на Керис изглежда е понесла основния удар на гнева на вихрушката. Дълбока цепнатина в земята и няколко джоба с ошашавени войници са всичко, което остава от някога могъщата армия на Комендантката.
Що се отнася до самата Керис, нейното знаме се вее на вятъра близо до ръба на склона. До него тя лежи по гръб, русата й коса е изцапана с кал, гърлото й е окървавено, сивите й очи са вперени в небето.
Мъртва.
Лайя ме пуска, ръката й е на устата. Коленича до тялото на майка ми, чието сърце и ум завинаги ще останат загадка. Въпреки нейната жестокост, непреклонната й омраза, аз скърбя за загубата й. Кожата й е студена и мека под ръцете ми, когато затварям очите й. Моите очи.
Стой далеч от Нощодателя, Иляс. Странно и неочаквано предупреждение. Защо ме предупреди, когато толкова години се опитваше да ме убие?
Може би никога не е искала да ме убие. Може би е искала да унищожи някаква част от себе си. Но никога няма да узная. Не истински.
На няколко крачки от нея лежи мъртъв и Авитас Харпър. Сега разбирам опустошението на Кървавия гарван. Имахме само един смислен разговор с Авитас. Не беше достатъчно.
Дори докато сърцето ми страда за брат ми и майка ми, магията на Маут се надига, вълна на забрава, която той ще пусне, за да измие бъркотията в ума ми.
— Не — шепна, знаейки, че ме чува. — Дългът ми още не е свършен. Трябва да възстановя равновесието.
Ще говориш с джиновете. Маут е възвърнал пълната си сила и гласът му гърми в костите ми. Но трябва да си с ясен ум и сърце, Ловецо на души. Да не си разсеян от любов, съжаление и надежда.
— Точно от това трябва да съм разсеян — казвам му. — Любовта, съжалението и надеждата са всичко, което мога да предложа.
Дълго мълчание, докато той обмисля. Лайя ме гледа с разбиране — единственият човек на тази земя, който разбира дълбокото проникване на свръхестествен глас в главата ти, който не е твой.
Не ме разочаровай, Бану ал-Маут.
Зад мен въздухът просъсква, когато стотици ятагани излизат от ножниците си.
— Виж това, проклети адове…
— Сигурно са десетки, живеещи в този град…