— Куин — изсъсквам.
Но старецът продължава гръмогласно. — Хелене Артурия можеше да остави Антиум да страда под ярмото на Каркаунското управление — казва той. — Вместо това тя събра войските си и освободи града. Хелене Артурия можеше да изпадне в отчаяние, когато сестра й, Императрицата Регентка, беше убита. Вместо това тя повика армията си да потърси отмъщение срещу най-големия предател, когото Империята е познавала — Керис Валерий. Хелене Артурия можеше да открадне Империята за племенника си. Вместо това тя се бори за всички живи — Книжници, Племенни хора и Воини.
— Приготви се, Гарване — Муса ми хвърля кос поглед. — Предстои ти голямо повишение.
— Разкъсани сме от гражданска война — продължава Куин. — Четвърт от постоянната ни армия е мъртва. Предадохме и унищожихме градове в нашия собствен протекторат. Империята ни е на ръба на разпад. Не ни трябва регент. Трябва ни Император Инвиктус. Трябва ни императрица.
Той се обръща и сочи към мен. — И ето я там.
В този момент слънцето, което цялата сутрин се крие зад облаците, пробива, обливайки тренировъчното поле и реката отвъд в бледа светлина.
— Свидетелствайте! — Куин не пропуска момент за драма. — Свидетелствайте как небесата я коронясват!
Слънцето озарява плитката ми и тълпата шушука в благоговение. Част от мен желае Лайя да не беше заплитала косата ми, защото ако беше разрошена, може би тази глупост щеше да свърши.
Императрица! Императрица! Възгласът започва от армията на Воините. Разпространява се до водачите на Плебейските родове. После до Илюстрианите. Меркаторите.
Книжниците остават мълчаливи. Също и Племенните хора.
Както и трябва. Защото не мога да приема короната. Племенникът ми все още е жив. Той е Император, независимо какво казва Куин.
— Не искам това — гледам ядосано Куин. — Дори не искам да съм проклет регент. Имаме император.
— Гарване — Куин снишава глас. — Първият ти дълг не е към теб самата, нито към рода ти, нито дори към племенника ти. Той е към Империята. Нуждаем се от твоята сила. Твоята мъдрост.
Воините все още викат. Императрица! Императрица! Императрица!
Харпър, мисля си. Какво, по дяволите, да правя? Какво да кажа? Но той не е тук. Вместо това Лайя проговаря до мен.
— Пророчеството на Авгурите, Хелене — и преди да успея да й кажа да ме нарича Гарван, тя хваща рамото ми и ме обръща към себе си. — Помниш ли? Никога не беше един. Винаги бяха трима. Кървавия гарван е първият. Лайя от Сера, втората. И Ловецът на души е последният. Кое е твоето начало, Гарване? То е Блекклиф. И какви са думите, изсечени на камбанарията на Блекклиф?
От закалените в битки младежи ще се издигне Предреченият, Най-великият Император, бич за враговете ни, водач на най-разрушителна армия. Чувствам се замаяна, докато го казвам, защото сега виждам накъде бие Лайя. Защото по свой начин и тя оцеля в Блекклиф. И тя е закален в битки младеж.
Възгласите продължават, тълпата едва забелязва разговора под павилиона. И Империята ще бъде възстановена.
— Аз съм втората: бичът — казва Лайя. — Елиас беше последният: водачът. А ти…
— Първата — казвам тихо. Най-великият Император. Значи Каин е знаел. Небеса, той почти ми го каза преди месеци, първия път, когато го потърсих в проклетата му пещера.
Ти си моят шедьовър, Хелене Артурия, беше казал той, но аз току-що започнах. Ако оцелееш, ще бъдеш сила, с която светът ще се съобразява.
Императрица! Императрица!
— Авгурите знаеха, Хелене — казва Лайя. — Това е твоята съдба. И Империята ще бъде възстановена. Това означава, че можеш да промениш нещата. Да ги направиш по-добри.
— Но ще го направиш ли? — пита Афия. — Ще предоговориш ли мястото на Племената в Империята, Хелене Артурия? На Книжниците? Ако не го направиш, не можем да те подкрепим.
— Ще го направя — казвам, защото ако дам това обещание, ще трябва да го спазя. И Империята ще бъде възстановена. — Кълна се.
Императрица! Императрица! Императрица!
Звукът отеква в главата ми, твърде тежко бреме, и аз вдигам ръце, отчаяна да го спра.
— Ако искате да бъда вашата императрица — извиквам, — първо трябва да узнаете сърцето ми. Татко, мисля си. Където и да си, моля те, дай ми думите. — В най-мрачния час на Империята не беше Воин, който застана до мен, а бунтовничка Книжница — кимвам към Лайя. Тълпата замлъква.
— Когато Керис и нейните съюзници бяха решени да унищожат нашия свят, не Воините първи ги предизвикаха, а Племенните хора. Ние сме нищо, ако не сме обединени. И не сме обединени, ако не сме равни. Няма да управлявам Империя, която е решена да смаже Книжниците и Племенните хора под ботуша си. Ако старият път е това, което желаете, изберете друг да ви води.