Космите ми настръхват от подигравката в гласа на съществото. Вече не си момче, а мъж, с бремето на мъж на раменете си. Думите са от стария ми живот, казани ми от Каин, макар да не помня кога.
Все пак помня как да разчета врага, което ми позволява да се отдръпна точно навреме, за да избегна вълната от жар, която водачът на джиновете насочва към мен.
Облекчението ми е краткотрайно. Тя атакува отново и този път ме обгръща пламък. Нямам риза или наметало, което да ме предпази. Магията на Маут се надига, спасявайки ме от най-лошото от атаката. Но в щита има лека бавност. Сражава се с чудовище, създадено от самия него, беше казал Каин.
Сега не е моментът да се разсейваш, Маут, викам в ума си. Освен ако не искаш да ме опечеш на скара.
Маут не отговаря, но усилието да ме убие сякаш е изтощило джиновете — поне за момента. Обикновените оръжия не вършат много срещу джини, освен ако не са покрити със сол. Така или иначе, имам само юмруците си, затова замахвам. Юмрукът ми се удря в твърда, горяща плът и част от мен ликува от удовлетворение, когато тя се отдръпва назад, крещейки.
— Ъмбър! — Един от другите джини се отдалечава от Каин, за да й помогне.
— Върни се, Маро! — изкрещява Ъмбър. Но Маро е твърде бавен и оставя достатъчно пространство, за да мога да се втурна напред, размахвайки юмруци. Движа се свръхестествено бързо и предразсъдъците на джиновете работят срещу тях. Не очакват моята компетентност и успявам да вдигна Каин на рамото си и да се откъсна от горичката.
Джиновете може и да живеят в Мястото на чакането, но вече не са Ловци на души. Нямат карта на гората в главите си, както аз. Ще ме проследят. Но това ще отнеме време.
Докато вървя по вятъра, успокоявам бясно биещото си сърце, потушавам онази част от мен, която се вълнува от насилието и простотата на битката. Беше приятно да се биеш, шепне глас отвътре, защото си роден за това. Тялото ти е създадено за това.
Не отговарям на този глас. Вместо това се движа по-бързо, докато не усетя соления мирис на морето. Намираме се на стотици мили от горичката на джиновете, недалеч от мястото, където по-рано пресрещнах хората. Вълните се разбиват отвъд линията на дърветата и аз държа водата зад гърба си. Джиновете няма да дойдат оттам. Те мразят солта.
Авгурът потръпва, когато го пускам. — Какво знаеш за виденията? — питам. — Говори за заплаха над Мястото на чакането?
Когато старецът се поколебава, хвърлям многозначителен поглед през рамото му към гората.
— Мога да ги оставя да те вземат — казвам. — Мога да те оставя да гниеш в тъмницата им. Говори.
Каин въздъхва. — Ще ти дам това, което искаш. На определена цена. — Ръцете му са неумолими, когато се сключват около моите. Докато ги вдига към сърцето си. — Искам освобождение, Ловецо на души. Ти си Бану ал-Маут, избраникът на Смъртта. Ти си един от малкото на тази земя, който има силата да сложи край на живота ми. Моля те да го направиш бързо.
Образите, които видях преди месеци в Града на джиновете, ме връхлитат. Каин като млад крал на Книжниците, жаден за власт и магия. Каин, изискващ знание от владетеля на джиновете, преди той да стане Нощодателя. Каин, манипулиращ добросърдечна, влюбена джинка на име Шаева, за да предаде своя народ.
Шаева, която ми предаде мантията на Мястото на чакането. Която беше окована за съдба, която не заслужаваше заради този човек.
— Защо просто не остави джиновете да те убият? — питам.
— Защото те не искат да ме убият — казва Каин. — Не още. Когато джиновете умират, те изричат пророчества. Това е, което искат от мен.
— Ти не си джин.
— В продължение на хилядолетие аз черпех силата им, Ловецо на души. — Авгурът поглежда назад към тъмната линия на гората. — Нощодателя уби другите Авгури твърде бързо, за да научи нещо от смъртта им. Но мен ме пази. Ако чуе какво имам да кажа, това ще е краят на всичко. Кълна се в това, в кръвта и костите си. Убий ме, Елиас, преди той и неговите да чуят пророчеството, преди да могат да ме използват. Убий ме и светът може би ще оцелее.
— Няма да те убия.
— Тяло и душа! — Каин скъсява разстоянието между нас и дръпва лицето ми близо, докато не виждам нищо освен червенината на очите му. — Помниш ли? Истинска свобода — на тялото и душата.
— Лъжи — казвам. — Както всичко останало, което си ми казал.
— Не лъжи, а надежда — отвръща той. — Надежда за бъдещето. Надежда за Книжниците, моя народ, когото предадох. И надежда за теб, Ловецо на души, дори когато вярваш, че съдбата ти е предопределена. Не е, без значение какво ти казват Маут или Нощодателя.