Глава 11
Ловецът на души
Седмица след като убих Каин, сънувам.
Стоя на огромно, почерняло поле, заобиколен от познати лица. Лайя от Сера е отляво, а Хелене Артурия отдясно. Керис Валерий стои настрана, сивите й очи вперени в нещо, което не мога да видя. Майката бди над всички тях. Ятаганите в ръцете ми лъщят от кръв.
Отвъд нас бушува огромен, бесен водовъртеж. Хиляди цветове, зъби, вътрешности и капещи нокти. Бурята се протяга и увива гнилостен кука около Лайя.
Елиас! — крещи тя. Помогни ми!
Хелене посяга към Лайя, но водовъртежът реве и поглъща и двете. Когато поглеждам към Керис, тя е изчезнала, заменена от русокосо дете със сиви очи, което хваща ръката ми.
— Някога — шепне то, — бях такава.
После и то е погълнато от зейналата паст, докато аз съм завлечен надолу в земята, в смърт, която никога не свършва.
Събуждам се облян в пот, но треперещ, сякаш когато Комендантката ни караше да правим полунощни учения през зимата в Сера.
Все още е тъмно, но се изправям с мъка, измивам се и излизам навън в ситен, мрачен дъжд. Гълъбите на скръбта още не са започнали да гукат. Зората е далеч.
Прекарването на духовете е работа за няколко часа. Когато приключвам, приглушената от бурята светлина докосва върховете на дърветата. Мястото на чакането е странно тихо, а стомахът ми се свива при мисълта за деня, който се простира пред мен, без нищо друго освен мислите ми за компания.
— Добре — промърморвам си. — Значи към горичката на джиновете.
Обмислям да взема ятаганите си. Но се сещам за съня и ги оставям. Привързаността ми към гривната вече е достатъчно тревожна. Вчера си помислих, че съм я загубил. Разрових цялата колиба, докато я търсех, само за да я открия в наметалото си.
Гривната на Лайя, крещи гласът вътре в мен. Затова е важна за теб. Защото я обичаше.
Хуквам към горичката на джиновете, оставяйки гласа зад себе си, и се насочвам към мъртвия тис. Дъждът ме охлажда, докато удрям с веригата — ляво, дясно, ляво, дясно. Но действието, макар и изтощително, не носи утеха.
Вместо това си спомням за Блекклиф — как се смяхме истерично с Хелене една зима, когато Комендантката нареди на нашия кадетски клас да тренира насред буря.
Защо се смеем? — попитах я тогава.
Защото смехът прави болката по-поносима.
— Малко мое.
Когато Духът заговори от края на горичката на джиновете, това е облекчение. Пускам веригата и отивам при нея. Има само половин дузина духове, които отказват да напуснат Мястото на чакането. Повечето са тук от няколко седмици и знам, че в крайна сметка ще ги преведа.
Но духът на баба ми — чието име приживе беше Карина — е тук от повече от трийсет години. Търсих я много пъти, откакто се свързах с Маут. Всеки път тя ми се изплъзваше, търсейки уединение в най-дълбоките части на гората.
Сега тя се върти около мен като дим, малко повече от трептене във въздуха. — Видя ли моята любима?
— Познавам твоята любима — казвам, а главата й рязко се вдига. За първи път, откакто я видях, тя се материализира напълно, толкова ясно, че затавам дъх.
Прилича точно на майка ми. На Керис.
— Твоята любима все още е жива, Карина — казвам. — Но с времето и тя ще умре. Ще премине по-лесно, ако я чакаш от другата страна.
Карина отново е в движение, стрелва се напред и назад за миг. — Моята любима не е жива — казва тя. — Моята любима умря. Но не мога да я намеря никъде.
— Защо мислиш, че е умряла, Карина? — Сядам на близкия пън и я оставям да се приближи. Когато е достатъчно близо, използвам магията на Маут, за да разбера от какво има нужда. Това е най-трудната част от превеждането на дух. Приближиш ли се твърде много, те избягват. Не се приближиш ли достатъчно, те бушуват, че не ги разбираш.
Карина не се съпротивлява на магията. Едва я забелязва. Очаквам да копнее за прошка или може би за любов. Но усещам само тревога от нея.
И страх.
— Тя е изчезнала — казва Карина, а главата ми се върти, докато се опитвам да следвам непрестанното й движение през дърветата. — Моята сладка любима е изчезнала. Ако все още съществуваше в този свят, щях да знам. Но тя не би ме оставила. Никога. Би ме чакала. Видя ли я?
— Карина. — Пробвам друг подход. — Ще ми разкажеш ли как умря? Може би, ако знам, ще мога да ти помогна да намериш твоята любима.
Обикновено духовете все още мислят за смъртта си — дори говорят за нея. Но през цялото време, откакто съм в Мястото на чакането, никога не съм чул Карина да споменава дума за преминаването си.