Тя извръща лице. — Мислех, че сме в безопасност — казва тя. — Никога не бих отишла, никога не бих я взела, ако не мислех, че сме в безопасност.
— Светът на живите е непредсказуем — казвам. — Но отвъдният свят не е такъв. Там ще си в безопасност.
— Не. Вече няма безопасно място. — Тя се завърта към мен. Въздухът изпращява от студ, дъждът се втвърдява в суграшица. — Дори отвъд реката. Това е лудост. Няма да отида.
Отвъд реката. Тя има предвид другия свят. — Другият свят не е като нашия…
— Откъде знаеш? — Страхът й се изостря и се утаява около нея като отровна мъгла. — Ти не си бил там. Не усещаш какво дебне в отвъдното.
— Други духове преминават и намират покой.
— Не го правят! — изкрещява тя. — Ти ги изпращаш в пропастта и те не знаят какво ги чака! Водовъртеж, огромен глад…
Сънят. — Карина. — Спешност ме обзема, но не го показвам. — Разкажи ми за този водовъртеж.
Но духът на баба ми се вцепенява и се завърта на изток, към реката. Секунди по-късно усещам това, което и тя — натрапници на далечния север.
— Карина, чакай… — Но тя изчезва. Само небесата знаят кога ще я намеря отново.
Гневът ми към натрапниците е подхранван от нейното заминаване. Ако не бяха нарушили Мястото на чакането, можех да получа някои отговори от нея.
Вървя на вятъра на север, обмисляйки дали да ги убия, или просто да ги уплаша. Когато стигам до река Здрач, не забавям. За духовете Здрачът е път към другия свят. За мен е просто река. Но днес, докато я прекосявам, утринната мъгла се надига и носи със себе си вълна от спомени. Спомени на духовете, осъзнавам. Радост и задоволство, мир и…
Мъка. Не физическа, а нещо по-дълбоко. Рана на душата.
Никога не съм се спъвал, докато вървя на вятъра през Здрача. Прекосяването му е като да прескочиш поточе, вместо река, достатъчно широка за дузина баржи на Меркатор.
Но болката ме шокира и аз падам в ледената вода. Нещо ме сграбчва — ръце, които дърпат, притискат толкова силно, че усещам как кожата ми се разкъсва по ръцете, по краката…
Джинове! Боря се да изляза на повърхността, плюейки, и плувам към отсрещния бряг. Последните няколко месеца тренировки ме направиха силен и аз се освобождавам, ритайки яростно.
Нисък трик, да ме нападнат във водата — но такъв, за който трябваше да съм подготвен.
На брега се обръщам назад, стягайки се за нова битка с джиновете. Но реката е тиха, тече бързо и сигурно. Няма следа от нещо, което би могло да ми навреди. Оглеждам ръцете си, краката си.
Няма следи. Макар че бях сигурен, че усещам кръв да изтича от мен.
Изкушавам се да се върна в реката, но натрапниците чакат. Хуквам на североизток, скреж се събира по мокрите ми дрехи, по косата, по миглите ми, докато пътувам. Вятърът шиба срещу мен, див и гневен, докато за втори път в рамките на седмица обикалям границата на Мястото на чакането, готов да прогоня всеки, който е достатъчно глупав да влезе в него.
Глупците, оказва се, са многобройни.
Близо сто, всъщност. Има войници в дълги лодки, повечето от които стрелят със стрели по група хора, струпани на брега, на кратък пясъчен бряг. Неколцина са въвлечени в близък бой с дузина войници Воини.
Плажът опира в скалите, с няколко коварни пътеки, водещи към моето владение.
— Към гората, Тас, бягай!
Мъжът, който говори, е висок и русокос, с кафява кожа, съвпадаща с тази на младата жена до него. Бронята й е на парчета, наметалото й — на дрипи. Качулката й скрива лицето, но аз я познавам. Познавам начина, по който се движи, цвета на кожата й, стойката на раменете й.
— Лайя! Внимавай! — вика Книжник с тъмна кожа и дълга, черна коса. Той отблъсква трима легионери с ятаган, къс кинжал и — присвивам очи — облак от стотици духове, които объркват враговете му. Те го защитават с яростна закрилност, каквато духовете не са известни. Лайя, междувременно, се завърта, поставя стрела и стреля по войник, промъкващ се зад нея.
— Изведи Тас оттук сега — вика тя. Русокосият мъж сграбчва детето за ръката и го повлича по пътеката, право към мястото, където стоя.
Гората стене. Може би Маут е зает, както каза Авгурът. Но той все още усеща нападението над територията си. И това не му харесва.
— Нарушили сте Мястото на чакането, гората на мъртвите. — Излизам измежду дърветата. Макар че не викам, магията на Маут разнася думите ми надолу към русокосата жена, която се бие гръб до гръб с Маска. Към Книжника с духовете и Лайя. Към войниците, които всички зяпат в мен. — Не сте добре дошли.
Един от легионерите изплюва кръв на плажа и се втренчва в хората си. — Пъхнете една стрела в този син на…
Той сграбчва гърлото си и пада на колене. Хората му се отдръпват.