Когато той лежи по гръб, драскайки по пясъка, аз се обръщам към останалите, оставяйки натрапниците да почувстват пълната тежест на потисничеството на Мястото на чакането. После изтеглям жизнеността им — освен тази на детето — докато войниците не започват да задъхват и да се спъват обратно към лодките си в плитчините. Обръщам се към другите, които все още се борят да дишат.
Трябва да ги убия. Шаева беше права да оставя разбити тела по границата. Тези постоянни прекъсвания са разсейване, което не мога да си позволя.
Но детето, което е приклекнало зад един камък, извиква. Неговото страдание докосва нещо дълбоко в мен, което не мога да назова. Облекчавам магията.
Останалите натрапници поемат дълги, треперещи глътки въздух. Четиримата на плажа бързо се изкачват по пътеката, далеч от войниците. Детето излиза от укритието си, с предпазлив поглед, вперен в мен. Спътникът му пристъпва напред, посягайки назад за ятагана си.
— Ти — казва той. Дарин, мисля си, докато се приближава. Името му е Дарин.
— Мислех, че си свестен човек — просъсква той. — Но ти…
— Спокойно, спокойно. — Високият Книжник застава пред Дарин. Облакът му от духове е изчезнал. — Да не дразним съществото, което някога се казваше Елиас. Той е този, който трябва да ни изведе оттук.
— Махни се, Муса…
— Няма да ви помогна. — Озадачен съм, че си мислят, че бих. — Напуснете веднага.
— Няма да стане. — Хелене — не, Кървавият гарван — се появява на върха на пътеката. Кръвта е попила в униформата й и тя накуцва тежко. Поглежда надолу към Воините, които са се оттеглили — но не далеч. — Освен ако не искаш още половин дузина духове да ти запушат деня… ах…
— Внимавай, Гарване. — Маската я подхваща, и има нещо в него, което ме кара да се взирам, някакъв инстинкт, който ме подтиква да го разгледам по-внимателно. Ние значим нещо един за друг. Но какво? Нямам спомени за него.
Гарванът се спъва. Болката в крака й вероятно я удря сега, когато адреналинът от битката е отшумял. Без да мисля, я подпирам от едната страна, докато Маската я хваща за другата ръка. Усещането от нея е толкова познато, приливът на спомени толкова опияняващ, че се отдръпвам рязко.
— Не ме оставяй да падна, идиот такъв. — Тя се накланя напред. — Освен ако не искаш да мъкнеш трупа ми следващите сто мили.
— Няма да е първия проклет път.
Едва когато тя ми се ухилва, осъзнавам, че гласът ми не беше този на Ловеца на души, а на някой друг. Човека, който някога бях. Елиас Валерий.
— Млъкни и ми помогни да намеря място да седна, за да извадя тази стрела, става ли? Лайя? Имаш ли комплекта си? — Гарванът поглежда през рамо. — Харпър, къде, по дяволите, е тя?
Харпър промърморва нещо на Гарвана и тя ме поглежда, сбърчвайки чело.
— Погрижи се за раните си — казвам. — После си тръгнете. Върнете се на плажа. Към лодките си. Към бърза смърт, няма значение. Но няма да влезете в Мястото на чакането.
— Той ти е брат. — Муса се обажда, кимайки към Харпър. Маската зяпва Муса, който сякаш не забелязва.
Накланям глава, оглеждайки Харпър. Косата му е права, докато моята се къдри в краищата. Той е по-нисък и по-слаб от мен, а очите му са зелени вместо сиви. Големи са като моите, но извити нагоре в ъглите. Имаме еднаква златистокафява кожа. Същите остри скули и щедра уста.
— Как смееш… — Кървавият гарван заеква, очите й проблясват. — Муса! Това не е твоя…
— Не е моя тайна? Е, ако ще ни спаси живота. — Книжникът се обръща към мен. — Странно го гледаш. Усещането ти вероятно ти подсказва, че има връзка. И е право. Един и същ баща. Различна майка — за щастие за него. — Книжникът се подсмихва. — Няма да оставиш собствения си брат да умре, нали? Израснал си сред Племената. Семейството е всичко.
— Някога може би — казвам. — Вече не.
— Стига. — Гласът, който зазвучава, предизвиква смях и удивление, кожа с цвят на топъл мед и коса, черна като нощта. Тя излиза от пътеката по скалите и дълго време, докато ме гледа, мълчи.
Погледът й ме притеснява. Кара кожата ми да се чувства гореща, трескава, събужда спомени за училище с гранитни стени и танц под пълна луна. За пътуване през планините, хан в далечината, тялото й до моето…
— Ще ни дадеш проход, Ловецо на души.
— Лайя от Сера. — Произнасям името й тихо. — Не ти е дошло времето. Гората няма да го допусне.
— Аз казвам, че ще го допусне. Ще ни дадеш проход.
В гласа на Лайя има тежест, каквато не е имало преди, и близо до нея се появява сияние. Тази светлина ми е позната, но не мога да си спомня да съм я виждал преди.
Група духове се събира зад мен, но те мълчат. Лайя свежда поглед, стиснала юмруци, и аз изведнъж имам странна мисъл. Тя се съветва с някого — или с нещо. Като човек, свикнал с гласове в главата си, разпознавам кога другите също слушат гласове.