Кимайки, сякаш в съгласие с някого, Лайя минава покрай мен, влизайки в Мястото на чакането. Чакам духовете да завият, Маут да протестира. Но гората е неподвижна.
Другите я следват. Ако не ги спра, нещо ще се промени. Нещо необратимо. Нещо, което започна с онзи проклет Авгур, който ми върна спомените.
Събирам магията си, готов да ги прогоня.
Но Лайя се обръща назад към мен с предателство и болка в очите и аз оставям магията да се изтече. Непознато чувство ме изпълва.
Срам, осъзнавам. Дълбок и прояждащ.
Глава 12
Кървавия гарван
Ловецът на души ни повежда далеч от края на гората по кална пътека за дивеч. Поглеждам го, търсейки следи от моя приятел Елиас Валерий. Но освен твърдите линии на тялото му и острите черти на лицето му, няма и следа от момчето, което познавах.
Спираме в малка полянка, където той наблюдава как Лайя внимателно изважда стрелата и превързва раната ми. При пукота на клонка зад мен изваждам ятагана си.
— Само катерица — казва Ловецът на души. — Войниците няма да влязат тук. Духовете биха ги подлудили.
Шията ми настръхва. Знам, че тук има духове, но те са тихи, съвсем различни от крещящите демони, които обсебиха хората ми при портите на Антиум.
— Защо тогава не подлудяват нас? — Това е първото, което Тас изрича.
Ловецът на души поглежда надолу към момчето, а гласът му е по-мек. — Не знам — казва той. Челото му се набръчква. Това е изражението, което имаше в Блекклиф, когато Комендантката ни изпращаше след дезертьор и той не можеше да реши как се чувства за това.
Забрави за Блекклиф, Гарване. Имам по-важни неща, за които да мисля. Като това да се върна по дяволите при племенника си. Да разбера какви са следващите ми стъпки, освен да прекося тази гора в продължение на три седмици.
Когато стигна до Делфиниум, ще съм отсъствала два месеца. Небето знае какво ще заваря при завръщането си.
Когато промърморвам това на Лайя, тя поклаща глава.
— Не, ако той ни помогне. — Тя поглежда към Ловеца на души. Той чува. Може и да е някакъв отвъден служител на духовете сега, но все още е свързан с Лайя, част от нейната песен, независимо дали го признава или не.
— Ще сте отвъд до зори — казва той. — Но стойте близо. Духовете не са единствените феи, които обитават Мястото на чакането. Има по-стари същества, които биха искали да ви навредят.
— Джиновете — казва Лайя. — Онези, които Нощодателя освободи.
Ловецът на души й хвърля кратък, неразгадаем поглед. — Да. Един човек може да се промъкне през гората незабелязан от тях. Но половин дузина? Скоро ще разберат, че сте тук.
— Не можеш ли просто да… — Муса обгръща гърлото си с ръце и имитира задавяне — без съмнение има предвид как Ловецът на души може да отнеме дъха.
— Предпочитам да не го правя. — Гласът на Ловеца на души е толкова студен, че Муса, който живее и диша от дръзкост, замълчава. — Ще ви преведа с вятърна стъпка — продължава Ловецът на души. — Но вие сте много, и това ще отнеме време. Ще бъдем преследвани.
— Но джиновете току-що вилнееха из провинцията на Маринерите — казва Дарин. — Как…
— Не всички — казва Муса. — Нощодателя взема само няколко на набезите си. Но хиляди бяха затворени. И те някога живееха тук. Още ли са тук? — Муса се оглежда предпазливо. — Позволяваш ли им?
— Това беше техният дом, преди да стане мой. — Ловецът на души накланя глава, жест, който разпознавам. Инстинктите му го предупреждават.
— Задържахме се твърде дълго. Дете… — Той подава ръка на Тас, чието лице помръква от отчуждеността на Ловеца на души.
Разбирам скръбта му. Когато Елиас ми обърна гръб в Антиум, не осъзнавах какво е станал. Не наистина. Дори сега той изглежда същият. Усеща се солиден. Реален.
Но той постави дълга над всичко. Сложи маската и остави настрана човечността си. Точно както ни учеха.
Тас хваща ръката на Ловеца на души и ние образуваме верига, Тас държи Харпър, след това аз, Муса, Дарин и Лайя.
— Вървете както обикновено — казва Ловецът на души. — Затворете очи, ако искате. Но каквото и да видите, не се пускайте един от друг. Не посягайте за оръжие. Не се опитвайте да се биете. — Той ме гледа, когато казва това, и аз кимвам неохотно. Разпознавам заповед, когато я чуя.
Секунди по-късно летим, дърветата се размазват по-бързо, отколкото мислех, че е възможно. Усещането е, сякаш съм на лодка, която се носи по бурно море с вятър в гърба. Голите клони профучават покрай нас, огромен дъб, полянка с измръзнала трева, езеро, семейство лисици.