„Какво, по дяволите?“ задъхвам се, но няма кой да ме чуе. Пропълзявам обратно към дървото, докосвам пръстта. Нищо не се случва. Почвата около вечнозеленото е безжизнена като солените пустини западно от Сера. Малки трупчета осеяват земята — бръмбари по гръб. Паяци, свити на топки. Младо сойче, с пречупен врат.
Не си правя труда да викам към Маут. Той не е говорил от деня, в който Каин ми върна спомените.
Може би спомените са причинили това. Изяждат гората, както изяждат мен. Но аз ги имам от дни, а това гниене е ново.
„Малка.“ Едва не подскачам от кожата си, но това е само Духът.
„Едно момиче се разхожда из дърветата.“ Духът накланя глава, сякаш се чуди защо съм на земята. „Човек, близо до западната граница. Мислиш ли, че знае къде е моето любимо?“
„Момиче?“ Изправям се бързо. „Какво момиче?“
„Тъмнокоса и със златни очи. С тежко сърце и натоварена от древна душа. Била е тук преди.“
Лайя. Посягам към картата на Мястото на чакането и я намирам бързо, светеща точка на запад. Сигурно току-що е влязла в гората.
„Карина,“ казвам, не искайки отново да изгубя духа. „Ще почакаш ли тук за мен? Скоро ще се върна — можем да поговорим.“
Но Карина се стопява сред дърветата, мърморейки си, отново изгубена в търсенето на своето любимо.
Обръщам се към залязващото слънце. Присъствието на момичето може би обяснява защо има гниене в Мястото на чакането. Ако тя вреди на гората, ще трябва да я убедя да си тръгне.
Когато я намирам, небето е гъсто от звезди, а върховете на дърветата танцуват на вятъра. Тя е запалила огън. Няма духове, които да я наблюдават, и няма гниене в гората близо до нея. Тя изглежда като обикновено момиче, прекосяващо обикновена гора.
Спомен ме завладява. Лицето й, надвиснало над мен в пустинята на Сера, докато дъждът се лееше около нас. Бях отровен — бълнувах. Лайя беше тази, която ме задържа да не се унеса, която ме привърза към реалността със своята тиха, непреклонна воля. Остани с мен. Тя сложи ръце на лицето ми. Бяха нежни, хладни и силни.
Не си добре дошла тук. Думите са на устните ми, но не ги изричам. Вместо това я наблюдавам. Може би, ако я гледам достатъчно дълго, ще видя онази древна душа, за която говореше Духът.
Или може би тя просто е красива, и гледането й е като слънчева светлина, вливаща се в стая, изгубена в тъмнина твърде дълго.
Спри, Ловецо на души. Разтърсвам се и се приближавам шумно, за да не я стресна. Но дори когато съм сигурен, че ме е чула, тя не вдига поглед. Косата й е сплетена в дълга плитка под черна кърпа, и тя се взира неподвижно в тенджера с вряща вода.
„Чудех се колко време ще ти отнеме.“ Тя сваля тенджерата, добавяйки по-хладна речна вода. После откача наметалото си и започва да съблича ризата си.
Аз съм слисан, докато не осъзнавам, че тя се къпе, и се обръщам, вратът ми пламва.
„Лайя от Сера,“ казвам. „Ти си навлязла в Мя—“
„Кълна се в небесата, Елиас, ако довършиш това изречение, ще те сграбча. И няма да ти хареса.“
Нещо потръпва в мен, ниско в тялото ми. Лукав глас в главата ми ме подтиква да кажа, Може би ще ми хареса.
„Името ми не е Елиас.“
„За мен е.“
Емоциите й са скрити, затова посягам с магията си. За секунда усещам нещо от нея. Тъга, гняв, любов и... желание. Внезапно тя става празна, сякаш част от нея ме отблъсква.
— Спри се! — Гласът й трепти от гняв. — Не съм един от твоите духове.
— Само искам да разбера защо си тук. Ако имаш нужда от нещо, мога да ти го дам и ще си тръгнеш.
— Това, което искам, ти не можеш да ми го дадеш. Поне не още.
— Желаеш ме — казвам. Тихият плясък на водата спира. — Мога да те задоволя, ако това е причината да си тук. Доста е просто, а ако това означава, че ще си тръгнеш, готов съм да го направя.
— Да ме задоволиш? Колко мило от твоя страна. — Тя се смее, но смехът й не звучи радостно.
— Желанието е просто. Като нуждата от подслон или топлина. И няма да е неприятно.
Чувам лека стъпка и се обръщам, забравяйки, че тя е почти гола. Зървам кожата й, изваяна и златиста, стесняваща се към извивката на бедрата й. Косата й е вдигната на главата, а изражението й е свръхестествено спокойно.
Не трябваше да я поглеждам. Насочвам погледа си към върховете на дърветата, които са безкрайно по-неинтересни.
— Наистина ли мислиш, че ще е толкова лесно? — Тя прокарва тънък пръст по лопатките ми, преди ръката й да се спре в косата ми и тя застава пред мен. Изправя се на пръсти и ме придърпва близо, спирайки, преди устните ни да се докоснат.