— За мен, Елиас, желанието не е просто. То не е подслон. Не е топлина. То е огън, който не дава светлина, само жар, разрушителна и поглъщаща. Колкото повече го отричаш, толкова по-горещо гори. Забравяш за подслон. Забравяш за топлина. Има само онова, което искаш и не можеш да имаш, и пустошта, която следва.
Забелязвам, че миглите й са необичайно дълги, но хладното предизвикателство в очите й ме кара да се чудя защо не държи целия свят в плен.
Ръцете ми се плъзват към голата й талия и я придърпвам по-близо. Но това е грешка, защото не очаквам кожата й да е толкова мека, нито тялото й да предизвика вълна от жар в моето.
— Това „да“ ли е? — Кажи „да“. — Ако те задоволя, ще си тръгнеш ли?
Знам, че ирисите й са златисти, но в тъмнината изглеждат почти черни, докато изучава лицето ми. Тя въздъхва толкова тихо, че едва не я пропускам.
— Няма значение. — Отдръпва се и не ми е нужна магията на Маут, за да усетя тъгата й. — Каквото и да направиш, Ловецо на души, няма да ме задоволи. Обърни се, моля.
Правя, както ми казва, макар разочарованието да ме шиба. Не си позволявам да мисля защо.
— В такъв случай ще те изведа оттук. Присъствието ти смущава духовете. И има гниене край реката.
— Няма духове, Елиас — казва Лайя. — Вършиш отлична работа. Не знам нищо за гниенето. Реката е на стотици мили, а аз влязох в Мястото на чакането едва тази следобед. Ако нещо не е наред с реката, предлагам да потърсиш виновника другаде.
Вода капе от кърпата й, докато се връща към къпането, и ароматът на сапуна й се носи към мен, лек и сладък, като летен плод. Някога се чудех на този аромат. Как се задържаше по нея, дори когато пътувахме през калта на Южния хребет, дори когато имахме само дни стара дъждовна вода за миене.
— Защо си тук? — Любопитството ми надделява. — Защо пътуваш през гората?
— Трябва да стигна до Племената — казва Лайя. — До лагерите край Аиш. Пътувах покрай Мястото на чакането няколко дни, но реших, че е по-безопасно в гората, отколкото в Империята. Патрулите на Керис все още издирват враговете й.
— Племенните земи скоро ще се превърнат във военна зона. И не искам да посрещам духа ти тук.
— Желанията ти не ме интересуват особено — казва тя. — Както и да е, там са Племе Саиф и Племе Нур. Трябва да намеря Мами и Афия Ара-Нур. Да разбера дали могат да ми помогнат да науча нещо за Нощника.
— Не можеш да се бавиш тук. Джиновете обикалят тази гора. Видя какво могат да направят.
— Каза, че няма да усетят един човек, вървящ сам през гората — отвръща тя. — И досега не са. Поне засега. Можеш да се обърнеш сега.
Тя навлича риза и разпуска косата си, която пада в разпуснати черни къдрици по гърба й. Още един спомен ме връхлита. Хан, далеч оттук. Стена. Легло. Краката й стегнати около кръста ми. Кожата й гладка и податлива под устните ми, и чистата радост от това да имаме повече от откраднат момент с нея. Усещането за правилност — за дом.
Избутвам спомена в дъното на съзнанието си. — Нека те заведа на юг — казвам. Мога да я оставя на границата, близо до Дусканското море. Ако тя е причината за гниенето, то ще изчезне, когато си тръгне.
— Няма да ветроходя с теб — казва тя. — Освен това мислех, че мога да говоря с духовете, докато пътувам. Може би те знаят нещо за Нощ…
— Не. — Съкращавам разстоянието между нас. Тя ахва от внезапността. Но после лицето й се втвърдява и усещам стомана в гърлото си.
— Няма да ме докосваш — казва тихо. — Дори няма да помислиш да ме водиш някъде без моето позволение.
Тя е леко задъхана, но държи острието неподвижно. Не й казвам, че то няма да помогне. Че ако го забие в мен, Маут ще излекува тялото ми.
— Ако толкова отчаяно искаш да ме предпазиш от беда — казва тя, — върви с мен. Ако джиновете дойдат, давам ти позволение да ме отведеш, където пожелаеш.
Магията на Маут потрепва, като сънлива змия, която се раздвижва, усещайки далечна заплаха.
Кимвам веднъж в знак на съгласие. Давам ти позволение да ме отведеш, където пожелаеш. Начинът, по който ме гледа, е — непреклонен. И все пак в него има топлина. Знойна жар под нейната решителност. За какво мисли, когато ме гледа така? Къде бих я отвел, ако можех?
Гласът, затворен в мен, отговаря: Някъде спокойно. Дъжд, барабанещ отгоре, и пукащ огън, меко легло и часове, часове напред.
Обръщам гръб на този глас и на нея.
— Ще бъда наблизо — казвам й. — Няма нужда да ме търсиш.
После ветроходя достатъчно далеч, за да се събера, преди тя да ме накара да чувствам още повече.
Глава 16
Кървавия гарван
Когато стигаме до Делфиниум, раната ми от стрела се е отворила отново и кърви обилно по бедрото ми. Стискам зъби срещу болката, докато хората ми отварят древните дървени порти, които изсипват малка лавина от пресен сняг върху главата ми. Когато слизам пред порутения замък, който е новият дом на Императора, краката ми едва не поддават.