Митологията ще ви разкрие, че инцестът, към който хората уж изпитвали такова отвращение, без колебание се разрешава на боговете, а от историята на древността ще научите, че инцестният брак със сестрата е бил свещен закон за владетеля (у древните фараони, у инките в Перу). Тоест става въпрос за привилегия, от която простолюдието е било лишено.
Кръвосмешението с майката е едното престъпление на Едип, убийството на бащата — другото. Между другото, това са също така двете велики престъпления, които първата социално-религиозна организация на хората — тотемизмът, забранява. Нека сега да минем от непосредствени наблюдения над детето към аналитично изследване на възрастните, заболели от невроза. Какво дава анализът за по-нататъшното изучаване на Едиповия комплекс. Това може да се каже с две думи. Той го открива такъв, какъвто го описва легендата; той показва, че всеки невротик е бил Едип или, което е същото, в реакцията си спрямо комплекса се е превърнал в Хамлет. Разбира се, анализът разкрива инфантилния Едипов комплекс в уголемен и огрубен вид. Омразата към бащата, желанието той да умре вече не са плахо загатнати, нежността към майката признава за своя цел завладяването й като жена. Нима наистина са възможни такива крайни и драстични чувства в периода на крехкото детство или анализът ни заблуждава, примесвайки някакъв нов момент? Не е трудно да се намери такъв. Винаги когато човек разказва миналото, дори и да е историк, трябва да имаме предвид, че той привнася в него нещо от настоящето или изминалото оттогава време и по такъв начин изопачава картината. Ако това е невротик, то дори възниква въпросът дали това става съвсем неволно; по-късно ще се запознаем с мотивите му и ще трябва да се съобразяваме с факта „на съчиняване на миналото“. Също така лесно откриваме, че омразата към бащата е засилена от редица мотиви, появили се по-късно, че сексуалните желания към майката са приели форми, непознати за детето. Но напразно бихме се опитвали да обясним целия едипов комплекс с това съчиняване на миналото и да го отнесем към по-късен период. Инфантилното му ядро, а също повече или по-малко от прибавките към него си остават, както показват преките наблюдения над детето.
Клиничният факт, който се открива пред нас от аналитично установената форма на едиповия комплекс е от извънредно голямо практическо значение. Научаваме, че през пубертета, когато сексуалният нагон за първи път заявява с пълна сила своите претенции, отношението към някогашните инцестни обекти от семейството се възражда и отново се изпълва с либидна енергия. Инфантилният избор на обект е слаб, но насочваща прелюдия към избора на обект през пубертета. Тук се развиват много интензивни емоции по посока на едиповия комплекс или като реакция на него, които обаче до голяма степен не достигат до съзнанието, защото основанията им са станали недопустими. От този момент нататък човешкият индивид трябва да се заеме с важната задача да се откъсне от родителите и едва след като я разреши, ще престане да бъде дете и ще стане член на обществото. За сина задачата се състои в това да откъсне либидните си желания от майката и да ги използува за избор на друг реален любовен обект, да се сдобри с бащата, ако е съхранил враждебност към него, или пък да се освободи от властта му, ако като реакция на инфантилния бунт е изпаднал в зависимост от него. Тези задачи стоят пред всички хора; учудващо е колко рядко те могат да бъдат решени в идеален вид, т.е. правилно в психологично и социално отношение. А за невротиците това решаване изобщо не е възможно; синът през целия си живот се прекланя пред авторитета на бащата и не е в състояние да пренесе либидото си върху страничен сексуален обект. При съответните изменения на отношенията такава може да бъде и участта на дъщерята. В този смисъл Едиповият комплекс с пълно право се смята за ядрото на неврозите.