Симптомите — тук, разбира се, става дума за психични (или психогенни) симптоми и психични заболявания — представляват вредни за живота или най-малкото безполезни актове, от които лицето, страдащо от тях, често се оплаква като от принудителни и свързани с неприятности или страдания за него. Главната вреда от симптомите е в загубата на душевна енергия, която изискват самото им формиране и опитите за тяхното преодоляване. При интензивното симптомообразуване тези два вида загуби могат да доведат до извънредно обедняване на личността по отношение на намиращата се в нейно разположение душевна енергия и по този начин да породят безпомощност при решаването на всички важни житейски задачи. Този резултат зависи главно от количеството на изразходваната енергия и затова няма да ви е трудно да разберете, че по своята същност „боледуването“ е едно практическо понятие. Но ако подходите към въпроса теоретично и се абстрахирате от количествените отношения, лесно ще направите извода, че всички ние сме болни, т.е. невротични, защото условията за симптомообразуването са налице и при нормалните хора.
Вече знаем, че невротичните симптоми са резултат от конфликт, който възниква във връзка с нов начин за задоволяване на либидото. В симптома двете сили, влизащи в конфликт, се срещат отново и, ако може така да се каже, се помиряват чрез компромиса на симптомообразуването. Затова именно симптомът е толкова устойчив. Той се поддържа от двете страни. Също така знаем, че едната от двете страни в конфликта представлява незадоволеното, отхвърлено от реалността либидо, принудено да търси нови пътища на задоволяване. Ако реалността остане неумолима дори когато либидото е готово да приеме друг обект на мястото на отказания, то, в края на краищата, ще бъде принудено да поеме пътя на регресията и ще се опита да постигне задоволяване на някое от вече преодолените равнища на организация или чрез някой от по-рано изоставените обекти. По пътя на регресията либидото бива привличано от фиксациите, които са го оставили на тези участъци от развитието.
Тук пътищата, които водят до перверзията и до неврозата, се разделят. Ако тези регресии не предизвикват възражения от страна на Аза, тогава не се стига до невроза, а либидото се стреми към някакво реално, макар и вече ненормално задоволяване. Но ако Азът, който се разпорежда не само със съзнанието, а и с достъпа до моторната инервация и по такъв начин — с реализацията на душевните стремежи, не е съгласен с тези регресии, тогава конфликтът е налице. Пътят на либидото е отрязан и то трябва да се насочи в друга посока, в която енергията му ще може да се оттече съгласно принципа на удоволствието. Либидото трябва да се освободи от властта на Аза. И такова освобождаване му предоставят фиксациите по неговия път на развитие, сега регресивен, срещу които навремето Азът се е защитил чрез изтласкване, Заемайки в обратния си път тези изтласкани позиции, либидото се освобождава от Аза и неговите закони, отказва се и от цялото придобито под влиянието на Аза възпитание. То е било послушно, докато се е надявало да получи удовлетворение. Под двойния натиск на външното и вътрешното лишение то става непокорно и си спомня за отминалите по-добри времена. Такъв е неговият в основата си неизменен характер. Представите, които сега либидото запълва със своята енергия, спадат към системата на несъзнаваното и се подчиняват на възможните в нея процеси, в частност, на сгъстяването и изместването. Така възникват условия, напълно аналогични с условията за образуването на съновиденията. Както на формираното в несъзнаваното същинско (eigentliche) съновидение, което представлява осъществяване на несъзнаваното желание, се противопоставя частица (пред)съзнавана дейност, която упражнява върху него цензура и позволява след задоволяване на нейните изисквания да се образува явното съновидение във вид на компромис, така и представителите на либидото в несъзнаваното трябва да се съобразяват със силата на предсъзнавания Аз. Надигналият се срещу него протест на Аза приема формата на „противодействие“ (Gegenbesetzung)38 и го принуждава да избере такъв начин на изразяване, който да може да стане и негов собствен. Така възниква симптомът като многократно изопачено производно на несъзнаваното либидно изпълнение на желанието, една изкусно намерена амбивалентност с две напълно противоположни значения. Само в този последен пункт се наблюдава различие между образуването на съновидението и формирането на симптома, защото при сънообразуването предсъзнаваната цел се заключава само в това да съхрани съня, да не допусне до съзнанието нищо, което би могло да го наруши, и не се стреми да се противопоставя на несъзнаваното желание с рязкото:
38
Буквално: „Контразапълване“ [с енергия]. Английският еквивалент на този термин е „антикатхезис“.