Никълъс отвори очи, клепачите му потрепнаха, сълзи потекоха по бузите му. Беше заобиколен от ослепителна белота, ясно усещаше повдигането и отпускането на гърдите си. Белотата го обвиваше отвсякъде, имаше чувството, че е увиснал сред облаците, напълно лишен от тегло… Чуваше ударите на сърцето си, свистенето на кръвта във вените.
Съзнанието му се пробуди от остър писък на чайка, в ушите му се промъкна тихият шепот на морски вълни. Намираше се в непосредствена близост до океана, вероятно на самия бряг… Но къде?
— Сънувал ли си някога, че се намираш в някаква сграда, без значение дали тя е обществена или частен дом… Чувстваш, че около теб е пълно с хора, но не можеш да ги видиш… Искаш да се скриеш от тях, макар че не знаеш защо… Сънувал ли си някога подобен сън?
— Не, никога.
— А пък аз постоянно го сънувам…
Единият глас беше на Сейко, но другият Никълъс не познаваше. Беше добре обработен мъжки глас, собственикът му положително беше образован човек. Разговаряха на японски.
Кубчета лед звъннаха в стените на кристални чаши, Никълъс изведнъж усети потта върху голото си тяло. От кръста надолу беше покрит с тънък памучен плат, а над главата му беше опъната тънка бяла мрежа против комари. Вероятно именно тя му създаваше усещането, че виси сред облаците…
— И какво става в съня ти? — попита мъжкият глас.
— Крия се като луда, не искам да бъда забелязана… Тичам из стаите, чукам по стените и търся тайна врата… После, малко преди да ме хванат, свивам зад един ъгъл, протягам ръце към тавана и откривам тайната врата…
— Значи си в безопасност.
Прошумоляха дрехи, разнесе се едва доловим аромат на парфюм. Никълъс разбра, че Сейко е станала и се движи.
— Не — промълви тя. — Скривам се в тясното и тъмно таванче, но и там ме откриват…
— Не съм почитател на Фройд, но…
— Зная, зная, сънят на рождението… Това е едно от обясненията.
— А твоето какво е?
— Срамувам се от това, което върша.
— Сериозно ли говориш? — засмя се мъжът.
— Може би не — отвърна тя. — Някой някога беше казал, че сънищата са шега…
— Дано — отвърна мъжът. — Защото срамът е чувство, което не мога да свържа с теб, колкото и да се опитвам…
От устата на Никълъс се откъсна тихо стенание.
— Дойде на себе си! — извика Сейко. — Слава Богу!
— Казах ти, че скоро ще се оправи…
— Откъде беше толкова сигурен? — попита тя и се надвеси над леглото. На лицето й играеше усмивка на облекчение.
— Слава Богу! — повтори тя, наведе се и го целуна по устните, ръката й нежно погали пламналото му чело.
— Къде съм? — дрезгаво прошепна Никълъс.
— Дай му да пийне нещо, за Бога — обади се мъжкият глас. — Има време за целувки!
Сейко коленичи до леглото и опря гърлото на бутилка студена вода до устните му. Той жадно отпи, после надигна глава.
— Искам да седна.
Бузата му опираше в рамото на Сейко, хладно като мрамор.
— Мисля, че това не е добра идея — отвърна тя.
— Стига майчински чувства! — обади се мъжкият глас, значително по-близо отпреди. — Той може да прави всичко, което пожелае, вече ти казах това…
Никълъс по-скоро почувства, отколкото видя как Сейко извръща глава. Сам изпитваше любопитство по отношение на непознатия, но инстинктивно чувстваше, че трябва да го види едва след като бъде на крака.
— Къде сме? — попита той, докато Сейко му помагаше да стане.
— Това е без значение — отвърна тя. — Намираме се на сигурно място.
Очите му се плъзнаха надолу и с учудване установиха, че е гол, само по шарен бански костюм с оскъдни размери.
— Погледни го обади се мъжът. — Драскотините и белезите почти са изчезнали…
Беше прав, разбира се. Тежките физически упражнения допринасяха съществено за ускоряването на химическите реакции в мозъка и мускулите му, докато Тао-тао влияеше пряко на обмяната на веществата, увеличаваше количеството на ендорфините и нуклеопептидите в клетъчното ядро и по този начин ускоряваше многократно оздравителните процеси в организма.
Никълъс се изправи на крака и извърна глава по посока на мъжа.
— Кой си ти, по дяволите?
— Никълъс, това е Таши Шидаре, новият оябун на клана Ямаучи…
Шидаре се поклони, но Никълъс забеляза, че поклонът му не беше особено дълбок. Очевидно желаеше да покаже ограничен респект и да подчертае независимото си положение.
— Зная какво е отношението ти към Якудза — продължи тихо Сейко. — Но бях много отчаяна, исках да имам до себе си някой близък… Някой, който ще ми помогне без задни мисли…
— Значи ти си наследник на Томоо Козо — промърмори Никълъс.
На лицето на оябуна се появи лека усмивка. Беше млад човек, не повече от тридесет и пет годишен, с остри черни очи и висока фигура. Лицето му беше тясно и издължено, добре очертаният нос завършваше с чувствителни като у жена ноздри. От цялата му фигура се излъчваше скрита, добре контролирана заплаха — като огън зад вратичката на огромна пещ… Никълъс имаше чувството, че онзи, който се опита да отвори тази вратичка, ще бъде моментално изпепелен…