— Чувствам греховете на предшественика си като тиня, полепнала по тялото ми — промърмори Шидаре, но от цялото му поведение личеше, че тези думи са несериозни, казани на шега.
Всичко у този човек говореше, че е представител на новото поколение Якудза — умен и арогантен, абсолютно сигурен в статута си извън закона. От самоувереното му поведение личеше, че не идва от улицата като Шоза и Акинага, а притежава диплома от престижен университет — вероятно от токийския „Тодай“, Самочувствието му беше високо, такива като него отдавна бяха забравили особеното, характерно за старите Якудза чувство за непълноценност, чувство на отритнати от обществото хора…
— Виждам, че се възстановяваш по забележителен начин — отбеляза Шидаре.
— Никълъс — намеси се Сейко. — Ти спаси и двама ни, но аз все още не разбирам как успя да го сториш… Усетих тялото ти върху себе си, после ме заля някаква странна, полутечна топлина… Сякаш ме потопиха в разтопен восък… За миг не можех нито да дишам, нито да виждам… Изпаднах в паника, направих опит да се измъкна изпод теб… В същия момент бомбата избухна, имах чувството, че ще бъдем разкъсани на парчета… Чух пронизителен вой, после изгубих съзнание…
Шидаре елегантно пристъпваше по излъсканите до блясък плочки на слънчевата стая, присъствието му беше натрапчиво, Никълъс откри, че не може да го игнорира. Беше облечен във великолепен костюм от бял италиански лен, всичко по него трептеше от чистота.
— Прибягнах до Тао-тао — простичко отвърна той. — Проектирах навън своите духовни сили, за да оформя нещо като…
— Като щит?
— Не съвсем… Представи си самолет или спортна кола с аеродинамична форма… Те са конструирани така, че вятърът се плъзга около тях и челното съпротивление е незначително. Ние бяхме тази кола, моят щит действаше именно като аеродинамичната форма… И така избегнахме поразяващото действие на взривната вълна.
Шидаре беше на две крачки от тях, блестящите му очи бяха заковани върху лицето на Никълъс. В тях нямаше нищо — нито чувства, нито интерес.
— Чувал съм, че владеете айкидо, Линеър-сан — наклони глава той. — Кажете, моля, познавате ли изкуството на „жиу ваза“?
— Таши…
— Всичко е наред, Сейко-сан — прекъсна я Никълъс. — Оябунът знае какво говори…
Но Сейко не искаше да се откаже.
— Разбрахме се по този въпрос, Таши — продължи тя с упорито тръсване на глава: — Моля те да не се правиш на мъж. Не сега и не тук!
— Стой на мястото си, Сейко! — изръмжа Шидаре и Никълъс го погледна с нов интерес. Беше успял да затвори устата на Сейко с една-единствена фраза — нещо, с което можеха да се похвалят малцина. Дали това се дължеше на факта, че той е един от тримата оябуни, съставляващи Вътрешния съвет на Кайшо, или тя просто прояви уважение към мъж, когото боготвори?
— Съжалявам, че не разполагам с „ги“ или „хакама“ — традиционното облекло за айкидо, но ще трябва да се задоволите с банския си костюм… — дългият показалец на оябуна се стрелна по посока на вратата: — Ще излезем ли вън на пясъка?
— Но той спа в продължение на тридесет и три часа! — възрази Сейко. В гласа й имаше повече обвинение, отколкото молба. — И през цялото това време се възстановяваше! Какво ти става, за Бога?
— Казах ти да не се бъркаш! — стрелна я начумерено Шидаре.
Излязоха навън. Червеният диск на слънцето висеше ниско над хоризонта. Следобедният ветрец шумолеше в листата на палмите и разхлаждаше влажния въздух. Небето имаше онзи особен жълтеникавосив цвят, който Никълъс вече се беше научил да свързва с Виетнам. Зеленикавите вълни на прибоя се стоварваха върху пясъчния бряг с оглушителен тътен. Направи опит да изчисли приблизителното им местоположение, но Шидаре му попречи, очевидно настроен на друга вълна. Тялото му се стрелна напред, дясната му ръка нанесе силен удар „муне тцуки“ ниско в корема, Никълъс успя да го блокира само отчасти.
Строполи се на пясъка, младият оябун се стрелна след него, сграбчи дясната му китка и силно я изви. Тялото на Никълъс се превъртя от инерцията и потръпна от болка. Но той я прие с удовлетворение, това беше нещо като сигнал за събуждане. Беше лежал прекалено дълго, концентрацията на танжинската енергия, спасила живота им, го беше изтощила до крайност… Хубаво е да си отново жив, въздъхна в себе си той, претърколи се и по този начин избегна мощен ритник, насочен в ребрата му. Направи ножица с глезените си, но и Шидаре демонстрира своята пъргавина.