Кроукър подмина безупречно поддържана овощна градина и дискретно разположени тенис кортове. В дъното на градината пълзеше количка за голф, натоварена със сечива, човекът на кормилото беше облечен с дебело яке и с шапка на главата. Въпреки ранния час, градинарят не обърна абсолютно никакво внимание на таксито. Очевидно отдавна беше свикнал с напрегнатата работна програма на господаря си.
Кроукър плати и слезе. Площадката пред входа беше достатъчно широка, за да побере бронираната лимузина на президента плюс двете коли на охраната. Вратата от масивен бук с красиви инкрустации беше толкова висока, че дори и баскетболист би минал през нея, без да се навежда.
На настойчивото му звънене откликна двадесетинагодишно момиче, облечено в скъпо костюмче от модната къща „Дона Карън“. Огърлица от безупречни перли подчертаваше бронзовия загар на шията й. Големите тъмни очи се спряха на Кроукър с доброжелателно любопитство, косата, сплетена в сложна прическа, леко потрепна.
— Какво обичате?
— Искам да се срещна със сенатора — отвърна Кроукър и й показа картата и значката на федерален агент.
За разлика от повечето хора, които моментално приемаха присъствието на представител на закона, момичето внимателно изчете картата, после бавно вдигна поглед към лицето на Кроукър.
— Моля, влезте — дръпна се крачка назад тя. — Ще проверя дали сенаторът е станал от сън.
Въведе го в просторен входен вестибюл, покрит с бели мраморни плочи. От тавана висеше голям кристален полилей, стълба от тиково дърво водеше към горния етаж. Под полилея имаше ебонитова масичка, до нея се издигаше внушителна скулптура от гранит, стомана и печена глина, очевидно работа на Бенет Бийн.
— Ще приемете ли чаша кафе или чай? — попита момичето, докато крачеха по дълъг коридор към вътрешността на къщата.
— Кафе, благодаря.
— Мисля, че и аз ще ви правя компания — усмихна се момичето и забърза напред.
Имаше хубава фигура, с тясно кръстче и добре оформени крака. Макар и скрита под модния жакет, горната част на тялото й беше очевидно здрава и добре развита, мускулите на ръцете потрепваха като живи. Кроукър остана с впечатлението, че е посрещнат от личния телохранител на сенатора.
Беше въведен в просторна кухня, боядисана в бледожълто и блестяща с многобройните хромирани уреди. По стените във френски стил бяха окачени тигани и тенджери. Професионалната печка „Гарланд“ беше поставена редом с огромен хладилник от неръждаема стомана и стъклени врати, недостижима мечта за доста собственици на малки ресторантчета…
Младата жена се приближи към един от многобройните рафтове и напълни две чаши с гореща течност от сложна и очевидно скъпа кафе машина. Чашите бяха стъклени, с метална обковка. Съвсем европейски. Лицето й беше широко и открито, готово за сърдечна усмивка. Беше свежа и отпочинала, сякаш часът не беше седем без четвърт сутринта, а три следобед.
Задната стена на кухнята беше заета изцяло от френски прозорци, през които се излизаше направо на моравата. Там имаше цветни лехи, подредени под линия и поддържани толкова добре, че изглеждаха красиви дори през зимата. Личеше си ръката на опитния градинар, по всяка вероятност французин.
— Величествено е, нали? — попита младата жена, пристъпила неусетно до Кроукър. — През зимата градините са тъжни и меланхолични, но аз пак ги харесвам…
— Не мога да кажа нищо — поклати глава Кроукър. — Просто ми липсва достатъчно опит.
Тя се извърна към него и протегна ръка:
— Казвам се Мари.
Той я стисна, беше хладна и твърда — точно според очакванията му.
— Лю Кроукър.
— Не е ли много рано за среща със сенатора?
— Въпросът е спешен, наистина трябва да го видя.
— Ще слезе след пет минути — Кроукър с недоумение я погледна. Не беше се откъсвала от него нито за миг, откъде можеше да знае това? И как е съобщила на сенатора за пристигането му? Момичето се усмихна и тихо добави: — На разговора ще присъствам и аз…
— Адвокат ли сте му?
— Сенаторът няма нужда от адвокат — засмя се тя. — Той самият е такъв.
Очите му пробягаха по дрехите й. Ако носеше оръжие, то очевидно беше скрито много добре.
— Нямате ли ми доверие? — попита. — Аз съм федерален агент, при това прикрепен към неговата агенция!
— Господин Кроукър, тук получавам една откровено щедра заплата, за да бъда подозрителна — отвърна тя. — Повярвайте ми, в това няма нищо лично.
— Страхотно! — ухили се той. — Сега вече се чувствам много по-добре.
Смехът й беше искрен и заразителен. Кроукър винаги беше в състояние да оцени чувството за хумор у някого.
— Отдавна ли работите при сенатора? — попита.