— Ще ни трябва специалната ти ръка — обърна се тя.
Той напъха стоманените си нокти в процепа и започна да вади панела, а тя поясни:
— Преди години, когато тук са се провеждали експерименти върху хора, част от обречените открили начин за измъкване…
Панелът отскочи, Веспър върна хладилния шкаф на мястото му и пропълзя в дупката. Сърман я последва, последен влезе Кроукър. Обърна се и придърпа импровизираната вратичка с помощта на нескопосано прикрепената ръчка от вътрешната й страна.
Понечи да пропълзи по-навътре, но гласът на Веспър го спря.
— Ще останем тук — рече. — Онези нещастници така и не са успели да се доберат до свободата… Ще стоим тук и ще се спотайваме.
Обзе го странно усещане. Чуваше равномерното й дишане, долавяше миризмата на фин парфюм, но не я виждаше. Представи си я такава, каквато я видя при първата им среща във фоайето на вашингтонския „Холидей Ин“, после като градинар в имението на Дидалъс… Последваха и останалите й превъплъщения — видя я такава, каквато беше по време на подслушания разговор с Маргарет, след това в ролята на привлекателна гръндж мацка на лондонското летище Хийтроу, накрая — като строга делова жена, разговаряла с Челесте и Оками… Мракът в скривалището допринасяше за чудодейното размесване на тези образи. Кроукър изпита чувството, че разговаря с филмова звезда, решила да напусне екрана и да му обърне внимание.
— Коя си ти? — прошепна той.
— Има ли значение? Стига ти да знаеш, че работя за Микио Оками.
Усети, че вече е склонен да й повярва. Преди всичко, защото Сърман беше сключил споразумение с нея, а не с Дидалъс, Ако Веспър беше агент на Дидалъс, ученият не би се страхувал, че изпратеният от сенатора Кроукър ще научи нещо за „Факел“… На практика излизаше, че Веспър знае за новото оръжие, а сенаторът — не… Тайният диалог между Сърман и Абраманов беше станал възможен благодарение на Веспър, а тя периодично докладваше на Оками…
Предпазливостта все пак взе връх и той поклати глава:
— Трябва да знам повече, за да бъда сигурен, че мога да ти се доверя.
Усети погледа на блестящите й очи в мрака.
— Маргарет твърди, че мога да ти имам доверие, но аз не съм толкова сигурна… — после, сякаш не Кроукър, а тя трябваше да направи решаваща преценка на ситуацията, забързано добави: — Според мен ти си дяволски опасен и аз й го казах… Мисля, че тя трябва да се държи максимално далеч от теб… Но и в това вече не съм напълно убедена…
— А защо трябва да ти вярвам? — въздъхна Кроукър. — Появи се в ролята на Домино и ме засипа с купища лъжи… А в ролята на Веспър прибягваш до толкова много превъплъщения, че започвам да те мисля за оракул… Освен това успях да отворя касата ти в „Моникърс“, прегледах счетоводните документи и разбрах с какво се занимава компанията „Моргана“, която ти управляваш от името на Дидалъс… Незаконна търговия с оръжие!
— Признавам, че „Моргана“ наистина принадлежи на Дидалъс — отвърна тя. — Но това, което си видял в папката, бяха фотокопия от документи, които възнамерявах да изпратя на Оками.
Кроукър замълча. Думите й бяха убедителни, имаха всички шансове да се окажат и верни.
— Ти също не си чужд на лъжите — отбеляза Веспър. — Освен това успя да ме изплашиш до смърт! Защото следеше Маргарет, а покрай нея и мен…
— Вярно е, и двамата се надлъгвахме… Но ти пропусна да споменеш, че сенаторът Дидалъс ръководи и АМОП…
— Ти пък забрави да си спомниш за срещата си с Чезаре Леонфорте в една кръчма, нали? — язвително подхвърли тя.
Кроукър изведнъж разбра по какъв начин са възприемали нещата Веспър и Маргарет. Двамата с Гадняра седят в кръчмата и плюскат като крадци след успешен удар и вероятно замислят нови операции… Пресвети Боже, нима Маргарет допуска, че е преминал на страната на противника? А всъщност защо не? Беше на крачка от това, на опасно близка крачка… Какво ще каже на мафиотския главатар, когато дойде време да докладва за мрежата Нишики? Все още не беше мислил по този въпрос, надяваше се на моментното вдъхновение…
— Значи сте решили, че работя за Гадняра, така ли? — попита горчиво той. — Но какво ви накара да промените…
Ръката й покри устата му, той напрегна слух в опит да разбере какво става отвъд тънката преграда. Успя да различи леко стържене, сякаш някой местеше стол по теракотените плочки. Това означаваше само едно — вече го търсят. Свит в дъното на дупката, Сърман потръпна толкова силно, че и двамата го усетиха. Целият се беше превърнал в слух, не се интересуваше нито от Кроукър, нито от Веспър…