— Отдавна чакам тая среща, копеле! — изръмжа той.
Никълъс беше прибегнал до Тао-тао, за да си прочисти главата и да възстанови нормалните си реакции.
— Рано или късно щях да те пипна! — извика той.
— Ще видим кой кого ще пипне! — зловещо се ухили Рок и насочи смъртоносното оръжие в гърдите му. — Хайде, мърдай! Ще ми погостуваш ден-два в Плаващия град, пък тогава ще говорим! И гледай да не правиш излишни движения, щото малко ми трябва! — усмивката му се разшири: — Кой знае, когато се озовеш в шибаната клетка, може пък и да съжаляваш, че не си мръднал!
Ушиба мислеше за Акира Шоза. Седнал в просторния министерски кабинет, той не обръщаше внимание на телефонния звън, потракването на факс машините и тихото съскане на лазерните принтери, които размножаваха решенията му и ги правеха достояние на останалите министерства и средствата за масова информация. Току-що беше приключил едно спешно заседание с министър-председателя и министъра на строителството, но в главата му не остана никакъв спомен от него. След двадесет минути трябваше да започне брифинг с представителите на печата, който се провеждаше всяка седмица с участието на Танака Гин. Знаеше това благодарение на електронния календар върху бюрото си, три пъти дневно захранван с текуща информация. Но днес думите бяха лишени от смисъл.
Цял живот се беше борил да върши онова, което е добро за Япония. От годините на най-ранно детство беше започнал да се подготвя за тази задача, усвоявайки сложните правила на „канрьодо“ — законите на самурая бюрократ. В името на тази кариера се беше отказал от личен живот, така и трябваше да бъде — изискванията към самурая бюрократ са свързани с дисциплина и всеотдайност и по нищо не се различават от изискванията към самурая боец… До този момент не му беше хрумвало да се запита защо е така.
Стана и замаяно пристъпи към етажерката от солидно дърво в ъгъла на кабинета. Напълни чашата си с ледена вода, изпи я до дъно и насочи поглед към прозореца, зад който сияеха разноцветните реклами на Токио. Но очите му не виждаха нищо, мислите му бяха насочени навътре, към собствената му душа.
Каква беше първата му мисъл, когато разбра, че Шоза се е самоубил?
Благородно е да умреш по собствено желание, сам да избереш времето и начина за раздяла с живота. Защото е немислимо да бъдеш зависим от милостта на врага, още по-трудно е да водиш жалък живот зад решетките…
Вече можеше да понася мисълта, че живее под вдигнатата гилотина на рака, примири се с факта, че ще диша с тази мисъл, че буден или заспал ще носи смъртоносната заплаха до края на дните си. Започна да приема болестта като близък приятел, като гост от друга планета, друга форма на живот. Разбра, че няма смисъл да се бори със състояние, което не може да промени.
Но сега нещата вземаха друга насока. Ставаше въпрос за Тетцуо Акинага — някогашния приятел, превърнал се в смъртен враг, протягащ ръце към господството над душата му. Не, това е немислимо. Напълно изключено!
Примигна, очите му бавно се фокусираха върху контурите на града, в който беше прекарал живота си. Токио е Япония. Или поне душата на нова Япония… Със закъснение осъзна правотата в думите на Шоза. Те бяха верни не само по отношение на Япония, но и по отношение на американците. Двете страни се оказаха тясно свързани, особено днес, в условията на новите процеси в света. Връзката им носеше както изгода, така и значителна опасност. И на моменти тази опасност беше толкова голяма, че заплашваше самото им съществуване.
Шоза беше прав да поддържа контактите си с Америка. Те щяха да оцелеят, въпреки интригите и опитите за чужда намеса. Японците имат нужда от дипломатическия опит и новаторството на Америка, американците пък се нуждаят от етиката, невероятната трудоспособност и умението да се усъвършенства един вече готов продукт, които са главни съставки на японския потенциал.
Самият Ушиба цял живот се беше борил срещу американското влияние в родината си, това почти го уби. Но трябваше ли Шоза да умре, за да прозре истината? Това беше само един от многобройните въпроси, на които не можеше да даде отговор. Такава е човешката природа, тежко въздъхна той. Задаваш въпроси, на които не можеш да отговориш, но това не те отчайва и ги задаваш пак…
Обърна се към бюрото, включи интеркома и нареди да повикат Юкио Хажи — младежа, на когото преди време беше услужил с пари. Шестдесет секунди по-късно той вече беше на прага, свел глава в почтителен поклон.
— Влезте и затворете вратата, Хажи-сан.
— Хай.