Младият служител пристъпи и се настани в същия стол с метална рамка, в който беше седял, когато сподели с Ушиба временните си финансови затруднения. Ушиба отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и отправи поглед към вградената в него стоманена каса. В деня, в който разбра точната диагноза на своето заболяване, той заключи тук някои предмети с важно значение. Тогава не беше сигурен дали ще ги използва, дори не знаеше дали ще се наложи да отключва касата. Но самото им присъствие там го караше да се чувства по-спокоен.
— Как вървят вашите работи, Хажи-сан? — приятелски попита той. — Страхувам се, че напоследък съм твърде зает, за да бъда в течение…
— Справям се, нямам особени проблеми… — отвърна с известна нервност Хажи. Все пак не всеки ден го канеха на разговор в кабинета на министъра. — Въпросът с отпускането на държавна земя скоро ще бъде решен, чакам потвърждение от Бюрото за контрол над електронната промишленост. Нещата малко се усложняват, защото съгласие трябва да се вземе и от Дирекцията по международна търговия…
— Да, разбирам — кимна с глава Ушиба и на устните му се появи тъжна усмивка. Преди години тази тема несъмнено щеше да го развълнува не по-малко от Хажи, но сега мислите му бяха другаде, далеч по-важни въпроси чакаха своето решение. — Радвам се, че се справяте с трудностите.
— Няма проблеми, дайжин.
— Много добре — кимна Ушиба и потъна в дълбоко мълчание. Така изтекоха няколко безкрайно дълги секунди, после в ръката му се появи, малко бронзово ключе и вратичката на касата се отвори. Вътре имаше акуратно сгънато лилаво-черно кимоно от фина коприна, а под него — дълъг и остър нож „вакизаши“ в кожен калъф.
— Моля да ме извините за момент, Хажи-сан — каза той, стана и се оттегли в стаята за почивка зад кабинета. Върна се облечен в кимоното.
Хажи скочи на крака и извика:
— Дайжин, не!
— Ваш дълг е да ми помогнете — погледна го в очите Ушиба. — Така повелява „канрьодо“.
Мъка пробяга по лицето на Хажи, но главата му покорно се сведе надолу:
— Да, дайжин…
Ушиба пристъпи бос до средата на стаята. Там коленичи и внимателно разпъна полите на кимоното. В ръката му се появи „вакизаши“.
— Това е последният урок, който ще получите от мен — топло, прошепна той. — Приемете го с цялата си душа.
— Да, дайжин — отвърна Хажи и коленичи до него.
— Трябва да го разберете и да му повярвате.
— Да, дайжин.
Ушиба затвори очи и се приготви. По ирония на съдбата щеше да отнеме собствения си живот не за да се спаси от последната фаза на рака, а за да се освободи от затвора, издигнат от човешки ръце. Защото си даваше сметка, че болестта може да приеме далеч по-лесно, почти с радостна готовност… Помисли си за Микио Оками и душата му се сви на топка. Защото съвсем съзнателно беше помогнал да бъде убит единственият човек, който би могъл да ги освободи от зловещите пипала на Акинага, свил се като змия в пазвата на организацията.
— Готов ли сте?
— Да, дайжин.
Последният човек, за когото си спомни, беше Танака Гин. Сърцето му се сви от мъка. Двамата с него бяха като самотни пътешественици, срещнали се сред непристъпни планински пущинаци и решили да си помагат по силата на простото човешко състрадание. После в съзнанието му се появиха стихове и всичко останало изчезна. Душата му потръпна от възторг пред гениалната простота на „хайку“, ножът бавно потъна в корема му. Странно, но не изпита почти никаква болка… Ръцете му започнаха да треперят, Хажи се приведе и ги покри със своите. Устните му мърдаха в беззвучна молитва. На кого се моли, замаяно се запита Ушиба.
После, преплели воля и дух, те заедно направиха втория, фатален прорез…
Ушиба имаше чувството, че се разтваря във вода. До ушите му достигна тих плясък, в съзнанието му изплуваха стиховете на хайко, което снощи беше прочел в къщата на Танака Гин. Водата се превърна в пара и той усети как се отделя от пода на кабинета си. Погледна надолу и видя пребледнялото лице на Хажи, който продължаваше да притиска ръцете му върху дръжката на „вакизаши“. Кой е този човек? Какво прави тук?
После пред очите му се разстла непрогледен мрак, бързо прогонил светлината на първия есенен ден… А сред него блеснаха вишневи цветове, прекрасни и свежи… Накрая всичко изчезна.
Седемнадесета глава
Плаващият град | Токио | Вирджиния
Клетката се намираше върху спечената земя на нещо като площад, около който се издигаха основните сгради на Плаващия град. Вдясно от нея беше къщата на Рок и Майк Леонфорте, а вляво — солидната бетонна сграда на лабораторията на Абраманов, в която се помещаваха ускорителят на неутрони, депото за съхранение на елемент 114 и складът, където „Факел“ дремеше като опасен звяр.