Клетката нетърпимо вонеше. Подът й беше покрит с фекалии и кървави петна, в единия от ъглите — сякаш нарочно оставена там от аранжор със зловещо чувство за хумор — проблясваше кървавочервена човешка бедрена кост, наскоро очистена от месо и сухожилия.
Рок се наведе да я вдигне, после, пристъпвайки на крачка зад Никълъс, започна да пляска с нея по дланта на ръката си. Половин дузина от хората му бяха наобиколили клетката, в ръцете си стискаха автомати АК-47, готови за стрелба. Рок едва ли имаше нужда от подобна охрана, но такива бяха правилата на шоуто — трябваше да демонстрира неограничената си мощ. Никълъс беше претърсен основно и грубо, но въпреки това Рок пожела да покаже храброст пред своите подчинени и влезе в клетката с голи ръце.
По време на пътуването до Плаващия град Никълъс не получи нито вода, нито храна. Завързаха му очите още преди да го натикат в джипа на Рок, веднага след това усети остро убождане малко над лакътя. Както и в случая с руснака В. И. Павлов, той беше принуден да прибегне до Тао-тао и благодарение на чудотворните му способности организмът му започна да разгражда химическия състав на приспивателното още преди то да прояви своето въздействие.
— Виждам, че си се събудил, главата ти сигурно е замаяна — приятелски подхвърли Рок, очите му изследваха лицето на Никълъс с вниманието, с което пластичен хирург се готви за операция. — Не се безпокой, скоро ще те излекуваме… Може би ще ти е интересно да научиш, че много известни хора са изкарали последните дни от живота си тук. И реакцията им на нашето лечение винаги е била различна… Ако бях учен, положително щях да напиша труд върху реакциите на човешкия мозък при екстремални обстоятелства. — Кокалът плесна върху месестата му длан. — Партньорът ми До Дук беше такъв човек…
— До Дук беше убиец!
— Всички сме убийци, Линеър — усмихна се Рок. — Включително и ние с теб. Не се опитвай да се разграничаваш от нас.
— Но До Дук наистина беше по-различен! Зная как са го подготвяли виетнамските нунги, зная, че е избрал бялата сврака за свой талисман и е поел проклятието на Божи пратеник… Но действията му са били ръководени от друго чувство — от любовта към една жена, която е била по-силна от болката… Познавам приятеля ти До Дук далеч по-добре, отколкото си мислиш… И това ме кара да ти се чудя…
Рок не каза нищо, чертите на лицето му бяха непроницаеми.
— Можеш да се чудиш колкото си искаш — изръмжа накрая той. — Хич не ми пука!
Протегна ръка между решетките и един от пазачите тикна спринцовка в дланта му. Пристъпи към Никълъс, автоматите като един се насочиха в гърдите на затворника.
— Майната им на разсъжденията, майната им на всички интелектуални напъни!
Заковал светлите си очи в лицето на Никълъс, той заби спринцовката в ръката му и натисна буталцето.
— Майната ти и на теб, Линеър!
Обърна се и излезе, вратичката се захлопна. Вдигна гранатомета си и го насочи в гърдите на Никълъс. Той ясно усещаше раздвоението му, обзе го странното чувство, че войната никога не е свършвала… Всъщност това чувство беше далеч по-живо в душата на Рок, който отказваше да признае дори пред себе си, че бойните действия отдавна са приключили. За него войната беше живот, беше най-основателната причина за оставането му в Югоизточна Азия. Тук можеше да поддържа жива илюзията си, докато в Щатите това беше немислимо — там има закони, които трябва да бъдат спазвани.
У него отдавна не съществуваше връзка с цивилизования свят, тя беше окончателно прекъсната от химикалите за обезлистяване на джунглата, бомбените килими и самотните изстрели на снайперистите в четири часа сутринта. Вонята на изгоряла човешка плът беше попила дълбоко в порите му, като парфюм в бельото на субретка. Никога нямаше да се отърве от нея, тя отдавна се беше превърнала в част от съществуванието му. А вероятно и не би могъл да живее без нея… Беше изградил своя свят тук, в сърцето на виетнамската джунгла, можеше да бъде победен само ако някой успее да го откъсне от тази среда, от тайнствения Плаващ град…
Силните наркотици отново се нахвърлиха върху нервната система на Никълъс, той се принуди да повтори процеса на хиперметаболизация, който вече беше приложил по пътя към Плаващия град. Напрежението беше огромно, но друг начин просто нямаше. Тропическата нощ се спусна внезапно, без прелюдията на по-умерените географски райони. Във въздуха жужаха насекоми, в клоните на дърветата чуруликаха птици, далечен рев на хищник изпълваше мрака, сред който безпомощно примигваха слабите крушки на града, захранвани от генератор. Лумнаха огньове, в ноздрите на Никълъс се блъсна апетитната миризма на печено. Несъмнено това също беше част от мъченията на Рок.