Майкъл Хамилтън
Нищо по-опасно от една амазонка
Аз, разбира се, бях луд.
А освен мен луди бяха също така и останалите трима от карето ни.
Но това все пак си беше техен проблем. Докато за собствените си действия отговарях аз самият.
Може би някакво разумно оправдание за рейд към Забравените води можеше да се намери — една добра печалба, например, съвсем не беше изключена. А и нашите гранични власти напоследък гледаха малко през пръсти на подобни отклонения — доколкото съществуваха, разбира се (ограниченията, не граничните власти). Но не просто да се намъкнеш в Забранените води, а да почнеш да тършуваш по самите Дяволски острови най-накрая да дебаркираш на Исла — най-големия от тях — при това даже не с кораб, а с 12-метрова платноходка без никакво въоръжение — е, това си бе наистина безумие. Островите не бяха населени (естествено, някога са били, преди Катастрофата), но те вече се намираха в абсолютно забранена територия и се наблюдаваха от Охраната на амазонския континент. Една среща с патрулен катер или фрегата биваше винаги последна — реакцията им бе твърдо програмирана и се състоеше в два бързи реактивни снаряда по нарушителя на неприкосновеното пространство.
На това отгоре когато човек е любопитен свръх мяра, както твърди Мишел, изглежда, не без основание, няма нужда някой да му създава неприятности — той сам си усложнява положението по всякакви възможни начини. На брега слязохме тримата, а Мишел остана да пази корабчето. Реших, че няма нужда да се мъкнем заедно, а ако се разделим шансът за интересна плячка ще е двойно по-голям — и след като обещах да се върна преди стъмване, потеглих на север, а приятелите ми — на юг. Скоро излязох на стар път, плътно обграден от гъста гора и от двете страни, и тръгнах по него. Почти непроходимата гора излъчваше странни миризми и разнообразни звуци, които ме държаха в напрежение, тъй като не можех да определя произхода им. Непрестанният птичи хор се накъсваше от пукота на счупени съчки или от звук, подобен на суркане на голямо тяло по гъсталака от храсти. Многократно се опитвах да се вгледам навътре в тъмнеещата гора, но нищо не забелязах.
След 4–5 мили започна да ми става неуютно. Продължавах упорито напред, като нанасях в бележника си някои особености по пътя — нямахме добри карти на островите. Местността беше хълмиста, с грамадна гора и практически никаква видимост. Съвсем естествено безпокойството ми се позасили, макар че не си го признавах — напълно непознатата местност в чуждата, строго забранявана територия, започваше да ми действа на нервите.
Зад поредния завой изведнъж гората свърши и пред погледа ми на разстояние поне две мили се разстла открито пространство. Веднага личеше, че това е било някаква промишлена площадка, но нямах време да се вглеждам в детайлите, защото не много далеч от мен, заобиколили някакво съоръжение, се виждаха човешки фигури.
Не можех да откъсна поглед от тях. Десет… двадесет… тридесет секунди… Това не трябваше да продължава, не. Защото както добре ги виждах аз, така и те можеха да ме видят. А това би било краят. С два скока се скрих в гората и затичах по пътя надолу.
Защото, това бяха, разбира се, фигури на амазонки.
В нашия мъжки свят не можеше да има по-голямо събитие от срещата с амазонки. Всеки знае, че те съществуват, всеки е виждал поне техни снимки, а в края на краищата и самото наше съществуване беше най-доброто доказателство, че тях ги има — пък макар и на един друг континент, далеч отвъд Океана. Но в обикновения живот шансът да срещнеш амазонка не бе по-голям от този, да срещнеш дявола, например — а и последиците едва ли биха били по-различни. Едва ли имаше нещо по-опасно за човека от това да се окаже лице в лице с амазонка. И неслучайно през последните столетия обществото беше утвърдило абсолютната забрана, истинско табу, върху подобен контакт.
Разбира се, почти нямаше и теоретични условия за контакти с тях — те си живееха на техния континент, отвъд Океана, ние — на останалите. Правителствата поддържаха дипломатически отношения основно чрез радиото. Бяха точно уредени спорните зони, неутралните води и забранените за нас, съответно за тях, територии. И най-важното, стриктно бе уредена жизнено важната за нас търговия с амазонките. С тях контактуваха — спазвайки строго регламентираните разстояния и етикет и под троен взаимен контрол — само членовете на Митническите отряди, предаващи и приемащи стоката на две специално оборудвани за търговски обмен пристанища. Много рядко случайни срещи с амазонки имаха и отделни рибари, бракониери или контрабандисти като нас. Спасилите се бяха тези, които светкавично обръщаха назад и с най-голяма скорост се отдалечаваха. Не знаех някой да е оцелял, ако бе дръзнал по-близък контакт.