С благословията на държавата
Промяната дойде, комунистическата система се срина. И задачата вече беше, от една страна, държавното имущество да се превърне в частно, а от друга — да се използват каналите, създадени за търговията с оръжие и наркотици, за да се изнесат парите в чужбина. Първият вицепремиер на България Димитър Луджев, който е бил натоварен и с надзора на тайните служби, описа действащите лица при тази трансформация на властта по следния начин: „Става дума за покровителствани от държавата сделки с наркотици и оръжие, приходите от които изтичат в чужбина (т.нар. триъгълни сделки). Комунистическият икономически шпионаж и т.нар. научно-техническо разузнаване се задействаха и чрез подставени и мними фирми на Запад се опитваха да пробият блокадата на най-модерните технологии. По принцип такива фирми разполагаха с неограничени финансови средства. Техните икономически резултати в полза на държавата обаче бяха повече от съмнителни“.
Връзки със Запада и със западни предприятия всъщност има още години преди падането на комунизма. Да си спомним за английския мултимилионер Робърт Максуел. Тодор Живков, генералният секретар на Централния комитет на БКП, поддържа приятелски отношения с „класовия враг“ Максуел. През 1981 г. в поредицата „Световни лидери“ е издадена автобиографията на Живков за прекрасната Българска комунистическа партия и нейния велик водач. И то от английското издателство „Пергамон“, чийто мажоритарен собственик е Робърт Максуел. В предговора Максуел е написал: „България е просперираща и щастлива нация под водачеството на Комунистическата партия и на Тодор Живков“. По онова време английският бизнесмен върти търговия с комунистите. А водещите кадри на партията пък имат възможността да прехвърлят в чужбина държавно имущество в размер на милиони във валута. От документ № 63 на Foreign Currency Committee с дата 24 април 1988 г. става ясно, че група български министри тайно решават да вложат в Англия двеста милиона долара. Посредник по сделката е Робърт Максуел, който прибира комисиона, двойно по-висока от обикновеното. Фирмата, в която са инвестирани парите, е — какво съвпадение! — предприятието „Лондон & Бишъпсгейт Интернешънъл Инвестмънт Мениджмънт“. А то, от своя страна, се контролира от Робърт Максуел.
И така, Максуел започва да инвестира в България стотици милиони долари. Част от тях са изнесените преди това в Англия пари на Българската комунистическата партия и на Държавна сигурност. Те се изпират, между другото, и в българската филмова индустрия, и в покупката на недвижими имоти. Със същите тези пари дори е основана една банка. Водещи български търговци на оръжие ги използват, за да подсигурят деликатната си дейност. Оказа се освен това, че Робърт Максуел много бързо успява да покаже благодарността си и към новите властимащи в годините на промените. За нови проекти се издават чекове за милиони. Получателите им се радват, а проектите не се осъществяват. Кой точно прибира парите? По този въпрос и до днес няма никаква яснота.
Но дейността на Робърт Максуел не спира дотук. В Лихтенщайн той създава фондация „Максуел“. Благородните й цели да много и все амбициозни: изследване на СПИН, помирение между евреи и араби, стимулиране на млади бизнесмени. „Но фондацията рядко отпускаше пари за това. Те бяха необходими на Максуел за неговия разточителен стил на живот, за отчаяното поддържане курса на акциите на неговите фирми, за скъпоструващото създаване на нови вестници и за финансово опустошителните спекулации с дялови участия в промишлеността“80. Това, което установи българският депутат Илко Ешкенази, а именно, че дейността на Максуел в България е с цел пране на пари от Англия и САЩ, е само част от истината. Тръгват слухове, че Максуел е крадец, хазартаджия и измамник. През ноември 1991 г. го намират мъртъв в Средиземно море. Причините за смъртта му не са изяснени и до днес.
Един от най-близките български съратници на Робърт Максуел е Огнян Дойнов, бивш член на Политбюро на БКП. На него му хрумва благодатната идея държавните богатства да се трансферират на Запад, за да може партийните князе и за в бъдеще да печелят от това. По онова време промяната вече се задава. Тогава той насочва вниманието си към променящите се условия. На 13 декември 1989 г. написва разтърсващо писмо до делегатите на Народното събрание. Изведнъж започва да критикува своя верен партиен другар Живков и „неговия тоталитарен механизъм“, твърди дори, че „се срамува“, че в миналото е подкрепял главния секретар на партията. „Всички ние, които работехме по времето на Живков, и добрите, и лошите, трябва да дадем път на нови и млади хора, които не са морално обременени от ужасните деформации, които ние трябваше да понесем“. Аплодират го бурно, в края на краищата очертаващата се промяна в политическата система не е единствената причина човек да си направи лична равносметка.