— Не се шегуваме — отряза го Алиса. И ако поостанеш тук още известно време, сам ще се убедиш. Ти — както искаш, ние обаче продължаваме.
Алиса се приближи до прозореца и се хвана за въжето.
— Чао! — махна с ръка вампирката и изчезна зад прозореца.
— Вие, значи сериозно… — Чез се извърна към мен.
— Повече от сериозно — отговорих и се хванах за пердетата.
— Тогава ще мина пред теб — каза Чез и се шмугна под носа ми.
— Ами… добре — насила се съгласих аз и вдигнах от пода последната ябълка. Щом иска да върви пред мен, нека върви! През това време, аз ще изям ябълката.
Чез изчезна зад прозореца. Доядох ябълката и го последвах.
Хванах се за пердето, отблъснах се от прозореца и запълзях нагоре. Когато минах пет метра, изведнъж усетих, че нещо ме дърпа надолу. Може ливреята ми да се беше закачила за нещо.
— Зак какво правиш там? — викна Алиса и се наведе.
— Закачил съм се за нещо — отвърнах и погледнах надолу. — А-а-а!…
За дрехата ми се беше хванала тънка лапа с остри нокти. Ритнах с крак, но ливреята ми беше много здрава и не искаше да се скъса, а лапата ме държеше здраво.
— Алиса, то ме е хванало! — закрещях.
— Опитай да се изскубнеш! — извика Алиса и прекрачи през парапета на прозореца. — Слизам при теб!
Започнах да ритам с всички сили и без да искам отпуснах леко ръцете си… Тогава чудовището ме свлече надолу…
— Зак!
Алиса вече беше преполовила разстоянието и успя да види падането ми във всичките му подробности.
Опитах се да хвана пердето, но нищо не се получи. Щях да се сгромолясам в бездната, ако не беше чудовището. То продължаваше здраво да ме държи за ливреята.
Увиснах с главата надолу и, въпреки гравитацията, сърцето ми отиде в петите.
Под мен зееше бездната…
— Зак! — викаше Алиса.
— Зак — прошепна нещото, което ме държеше за ливреята. — Ако на секундата не се хванеш за пердетата, няма да мога да те удържа. Мускулите ми все още не са укрепнали…
Този глас… ми е познат… Келнмиир!
— Ти?! — От вълнение, за момент забравих, че вися надолу с главата от двайсет и първия етаж. — Какво стана с теб?!
— Нищо, което да не мога да контролирам — прошепна Келнмиир. — Извинявай, че не мога да продължа светския ни разговор, но гласовите ми връзки все още не са се оформили.
Хванах се за пердето, като се стараех да овладея треперенето на ръцете си, и в този момент Алиса вече беше при мен.
— Пусни го, мръсна твар такава! — закрещя тя и скочи през прозореца.
— Чакай, Алиса, това е Келнмиир! — развиках се аз, но закъснях.
Зад прозореца се чуха звуци от боричкане и ръката на Келнмиир ме пусна. Добре, че бях успял да се хвана, иначе щях да полетя надолу…
Когато с големи усилия успях да се кача на перваза, видях едно твърде забавно зрелище. Алиса висеше високо във въздуха и риташе с крака, а Келнмиир — макар че ако трябва да съм честен, все още не можех да позная вампира в образа на това чудовище — с едната си, неописуемо тънка ръка я притискаше към тавана.
— Алиса, това е Келнмиир — повторно обясних на вампирката и се строполих на земята.
— Точно така, Алиса — каза чудовището. — Аз съм Келнмиир и не е необходимо да ме нападаш и да ме правиш на парченца. Между другото, сега съм особено уязвим, защото тялото ми още не е оформено.
Имаше право — в момента тялото му изглеждаше още по-зле откакто с Алиса го видяхме за пръв път. Ако тогава приличаше на квадратна змия, сега дължината му се беше скъсила наполовина и му бяха поникнали крайници — такива едни, тънки ръце и крака… а лицето му беше някак странно приплескано.
— Добре, добре — съгласи се Алиса. — Разбрах, че това чудовище е Келнмиир. Вече можеш да ме спуснеш на пода.
— Кое е това чудовище? — попита Чез и влезе през прозореца. — Все си мислех, че вампирите изглеждат… как да кажа… малко по-привлекателно.
Келнмиир остави Алиса на пода и се разсмя.
— Само как изглеждаш след злополучния си опит за летене!
Алиса дотича до мен и ме прегърна.
— Всичко наред ли е? — пошепна тя в ухото ми.
— Вече да — отвърнах аз и я прегърнах през талията… уж без да искам. Ако се наложи, ще се оправдая с шока, който бях преживял.
— Какво направи? — поинтересува се вампирката, без да обърне никакво внимание на това, че ръката ми беше върху талията й.
Чез седна на перваза и се превърна целият в слух.
Храс!
— Не ми обръщайте внимание — каза Келнмиир и цялото му тяло потръпна. — Това са костите ми, които се наместват. Голямо удоволствие е, трябва да ви кажа! И защо? Защото между Главната зала и двайсет и първия етаж, все пак, има процеп, така че ти, Зак, излезе прав — в Академията има вентилационна система.