— Към третия вляво — механично отговорих.
— Той докъде отива?
— Отива три етажа по-надолу — вместо мен отговори Алиса.
Разбира се! Как не се досетих?! Само след един преход се бяхме озовали на етажа, на който се бяха настанили нашествениците.
— Да слезем до осемнайсетия етаж и да пратим някого на разузнаване — предложих аз. — Не си струва да слизаме веднага на седемнайсетия. Всичко се случва, а и там е пълно с каменоглави.
— Отлично — съгласи се Алиса. — Как не се досетихме по-рано?
Премълчах гузно. Ако ставаше въпрос кой е трябвало да се досети, то аз бях този.
— Пак ще лазим по пердетата! — простена Чез.
Действие 8
След половин час, когато Келнмиир възстанови напълно формата на тялото си, заедно се спуснахме до осемнайсетия етаж.
— Кой ще отиде на разузнаване? — попита Чез, когато всички насядахме на пода в коридора.
С Алиса едновременно погледнахме към Келнмиир.
— Не искате ли вие да отидете? — вяло попита Келнмиир. — Не че имам нещо против, но още не съм се възстановил напълно.
— Какво стана с ловната ти страст? — почудих се аз.
— А, да, ловната страст… — промърмори вампирът. — Наистина…
Накрая стана, както всички искахме — на разузнаване отиде Келнмиир.
Силите ни бяха толкова малко, че докато вампирът го нямаше, просто седяхме на пода и си почивахме. Не ни бяха останали сили дори да разговаряме.
Келнмиир се върна изненадващо бързо. Дори не бяхме задрямали.
— Разузнах — зарадва ни той. — Там са останали около двайсет трола… каменни муцуни, хора няма.
— Забелязаха ли те? — уточних за всеки случай.
Аз естествено знаех, че ако реши да не го забележат, това няма как да се случи. Неведнъж го е доказвал… Ами ако е направил на парчета всички тролове с меча каменолом?!
— Разбира се, че не ме забелязаха — обиди се Келнмиир. — Те и вас няма да забележат. Безгрижни като малки деца… Оставили са само един пост край телепортите и си се разхождат из целия етаж. Страшни нашественици…
— Аматьори! — ехидно добави Чез. — Интересно ми е, по кой начин успяха да завладеят Академията?…
— Именно — обади се Алиса. — И как са се промъкнали в кулата?
— Въпросите ви са уместни — призна Келнмиир, — но на тях ще можем да отговорим едва след като хванем „език“.
На някои от въпросите можех да отговоря още сега, но това бяха само мои догадки. Без „език“ нямаше как да се оправим…
— Аха… — кимнах дълбокомислено и се опитах да си представя как хващаме някой триметров трол. — Ще бъде забавно…
Чез мързеливо стана от пода.
— Какъв е планът ни за действие?
— Спускаме се на седемнайсетия етаж, а по-нататък ще действаме според обстоятелствата — предложи Келнмиир.
Пак ли без план? Не и този път!
— Не, Келнмиир — твърдо произнесох аз. — Сега ще изгубим малко време, за да изучим по-добре ситуацията и да предвидим евентуалните обрати, за да не стане като предишния път.
— Какво стана предишния път? — наивно попита вампирът.
— Провал стана, ето какво стана предишния път! — отрязах го аз.
Въпреки всичко, не ме послушаха. Нямаше обсъждане, защото на никого не му беше интересно. Чез и Келнмиир заявиха, че не е тяхна работа да правят планове, а Алиса заяви, че при толкова малко данни, няма никакъв смисъл да обмисляме предварително каквото и да било.
И така отново щяхме да действаме на сляпо.
Пръв надолу се спусна Келнмиир, като направо скочи през прозореца. След него, след като той провери как стоят нещата, по въжето се спуснахме и тримата.
Спуснах се последен. Когато краката ми докоснаха пода, Келнмиир ме набута зад една врата, зад която вече ни чакаха Чез и Алиса.
— Тихо! — изшътка вампирът. — Да не сте помислили да вършите глупости! Крийте се, когато се промъквате по коридора, говорете само шепнешком и през ум да не ви минава да вдигате шум!
Когато произнасяше последните думи, вампирът, кой знае защо, погледна към мен.
Разбира се, пак аз съм виновен! Щом един път съм съборил няколко сандъчета, оттук нататък, за всичко аз ще съм крив. Ще бъда незабележим като сянка, обещавам!
— Сега трябва да хванем „език“ — продължи Келнмиир. — Това ще направим ние с Алиса. Зак, за всеки случай, дай й метлата и й обясни как да я използва.
Докато обяснявах на Алиса какъв е принципът на действие на универсалната бойна метла, Келнмиир бръкна под дрехата си и извади някакво червено пакетче.
Кръв?!
— Значи, Майсторите все пак са ти дали кръв? — учудих се аз.
— Как иначе, според теб, бих могъл да се промуша през тръбата? Това изисква колосални загуби на енергия.