Той явно искаше да прави нещо. По принцип, разбирах неговото нетърпение.
— Няма да стане — поклати глава Шинс. — Тази врата току-така няма как да бъде преодоляна. Не разполагаме с подходящи средства.
— Този не е ли „подходящо средство“? — пошепна ми Чез и кимна към трола. — Нали затова дойде с нас?
— Чувам нещо — неочаквано каза Алиса.
Когато се заслушах, и аз долових някакво странно стържене.
— Какво е това? — попитах учудено.
— Кой знае — отговори Келнмиир. — Но със сигурност е нещо опасно.
Опасно, но за кого? За нас или за него? Въпреки че… има ли разлика?
Отново се заслушах и пак чух странните звуци. Стържене, грохот… доста далече, но се приближаваха с голяма скорост. Това не е на добро, ама никак не е на добро…
— Сега ще се случи нещо — с пресипнал глас предположи Чез.
Всички застинахме в очакване.
— Какво става?… — развълнувано попита Чез.
Никой не му отговори, защото всички се бяха вторачили в дъното на коридора. Какво ли ще изскочи оттам? Нещото така стържеше, сякаш беше от… желязо? Боже, не… аз познавам само едно нещо от желязо, което…
Иззад ъгъла се показа горната половина на железния голем.
— Какво е това?! — смая се Чез, който не познаваше нашия приятел.
— Това е железният голем, за който ви разказвах — с ентусиазъм отвърнах аз и побързах да замахна с метлата. — По-точно, неговата горна половина.
Догрон направи две крачки напред, като ми закри пространството, в което можех да действам с метлата.
— Стой! — спря го Келнмиир. — Тази метличка ще те направи на парченца и окото й няма да мигне. Нищо, че си от камък.
Тролът видимо се обиди, но послуша вампира и отстъпи назад.
— Отдръпнете се — заповяда Келнмиир. — Аз ще се оправя с него. Половин голем не е кой знае какво препятствие, а и аз съм зареден с малко кръв, все пак…
Много бързо се залепих за стената и имах желанието да потъна в нея. Останалите последваха моя пример, а тролът до стената приличаше на част от архитектурна композиция.
Големът много чевръсто се придвижваше на две ръце. Интересно, как това канче щеше да атакува вампира? С глава ли?
И наистина! Той направи точно това — затича се и скочи срещу вампира. Келнмиир успя да се отдръпне. Разнесе се характерен звън — беше главата на голема, която улучи портата.
На тенекията, разбира се, й беше все тая. Големът моментално се извърна и отново скочи върху вампира, като протегна напред ноктестата си лапа…
— Пази се! — викна Алиса, но от нейното предупреждение, просто нямаше нужда.
Келнмиир избягна острите нокти на голема и с едно ловко движение го хвана за лапата.
Да, вампирите и без това са много силни, но след като са пили кръв…
Келнмиир развъртя голема над главата си и го джасна в портата. После още един път и още един път…
Така беше решен проблемът с отварянето на портата. Понеже нямаше магическа защита, там се появи дупка, голяма точно колкото горната част на железния голем.
— Браво — извика Чез в изблик на радост. Келнмиир се поклони на публиката в наше лице и прекрачи през отвора. Правилно. На голема едва ли му имаше нещо, за него това беше дреболия.
— Да вървим по-бързо — подканяше ни Шинс, но самият той не се пъхна пръв в дупката.
Тролът обаче побърза да влезе. Догрон непрекъснато се опитваше да направи нещо полезно, за да ни убеди, че е на наша страна. Това не беше толкова лошо…
— Хубаво — въздъхнах аз и тръгнах след трола. Независимо от това че зад консервационното поле цареше нощ, в двора беше светло като посред бял ден, заради светещия тротоар. По тази причина можех да гледам как Келнмиир млати голема.
Здравият разум ми подсказваше, че не трябва да му преча (но пък как ли бих могъл да го направя, дори и да поисках?!). Подадох ръка на Шинс, за да не се спъне случайно, макар че поначало я подадох заради Алиса, но Майсторът успя да се промуши преди нея. Втори пролази Чез, а когато накрая протегнах ръка на Алиса, тя ме пренебрегна.
— Сега не е време за глезотии — сопна се тя и бързо мина покрай мен.
Гледах тъпо още известно време дупката, опитвах се да подредя мислите си, когато долових някакво движение в коридора. Не тръгнах да проверявам какво шава там, а се присъединих към групата.
— Знаеш ли Алиса? — заговорих, когато настигнах вампирката. — Мисля, че…
— Зак, нека после обсъдим всичко — предложи Алиса, като ме гледаше умоляващо в очите. — Когато всичко това свърши.
— Разбира се — вдигнах рамене. — Аз просто…
— После — твърдо отсече тя.
Щом искаш после, нека е после.
Бяхме съвсем близо до консервационното поле. На мен то ми приличаше на сапунен мехур. Същите преливащи се цветове, същата структура… само дето, когато Шинс го докосна, по повърхността му преминаха малки мълнии и удариха Майстора по ръката. Както изглежда, не беше силно, защото Шинс не им обърна никакво внимание.