Естествено, това съперничество й носеше непрекъснати провали. Грег беше „златното момче“, отличник не само в математиката и спорта, но и във всичко останало. Това обаче не й пречеше да се бори до край, да надминава себе си. Просто не й достигаше ниво. Грег посрещаше изпитанията на Елис Нън с горда насмешка и ги преодоляваше като на шега, докато Тори откровено ги ненавиждаше…
В крайна сметка избяга отвъд Пасифика, чак в Япония. Сякаш имаше нужда да бъде максимално далеч от живота, който я принуждаваха да води. Но пътуването през океана беше нещо повече от бягство. Привличаше я загадъчният живот на тази страна, чувстваше се като Одисей пред Острова на сирените, в душата й бушуваше океан от чувства, сред които доминираше любопитството. Казано с две думи, Тори беше родена за Япония, както и Япония за нея…
Железният аскетизъм, който властваше в школата за бойни изкуства, й предложи така желаното облекчение. Той беше толкова далеч от светския блясък и парите, от непрекъснатия стремеж за притежание, който демонстрираха родителите й, че през първата седмица от пребиваването си там Тори почти хълцаше от възторг. Отпусната върху твърдия футон след труден, запълнен с физически и психически упражнения ден, тя гледаше луната и звездите, а душата й се изпълваше с непознат покой.
Съществен принос за това състояние имаше и дребничкият, но изключително пъргав сенсей, чиито движения бяха толкова трудни за отгатване, колкото и намеренията му.
— За човек от Запада това състояние е най-трудното — обясни й той, когато Тори успешно се справи с четвъртата степен на обучението. — В забележката ми няма дори капчица расизъм, тя просто отговаря на истината. Знаеш ли, ние, японците, се стремим към неочакваното и разнообразието напълно естествено, то е част от нашата същност. Ние се плашим от солидната неподвижност на природата, вероятно по тази причина сме обожествили предмети и животни… Като например Богинята лисица… Тя е измислена именно за да поддържа страха ни вечно жив…
— Но защо тогава ви е всичко това? — беше попитала Тори, махнала с ръка към безупречно поддържаната градина. — Вие винаги се намирате в обкръжението на природата… Не разбирам, сенсей…
— Погледни още веднъж тази градина, моля те — отвърна с усмивка сенсеят. — Нима тя олицетворява природата? Горите на Йошино, сред които бродим — това е природата… Върховете на планините, които покоряваме — това е природата… Но тази градина? Не! Тя е продукт на моето въображение. Всичко в нея е изкуствено, поддържано в желаното състояние от човешка ръка. Тази градина е такава, каквато желая да я виждам, нищо повече. Съвсем различна от природата…
Перфектно създадената градина се слива с природата, Тори-сан. Но перфектна градина няма и не може да има. Цял живот се стремим към нея, но ако я създадем, резултатът ще бъде страшен — ще се окаже, че сме изгубили контрол над нея…
Външна фасада и чувство за контрол — ето ги принципите, върху които се градят японските градини. Един микрокосмос на самата японска култура. За него си мислеше Тори в онази бурна нощ, когато двамата с Грег се впуснаха в живота на Токио. Един микрокосмос, от който й беше дошло до гуша…
Сакето се оказа добър лек срещу казармената дисциплина. Послушникът изпитва нужда от нещо силно, за да забрави строгите правила на живота, който води… А Тори и Грег бяха именно това — послушници. Тя беше избрала самурайската религия на миналото; той — научната религия на бъдещето. И се срещнаха тук в точно определен момент, сред неоновите пожари на токийската нощ, в примитивната джунгла на най-цивилизования град на света, омагьосани от мига, който сами си създаваха…
Така си мислеше Тори, докато влизаха в едно заведение, носещо името „Изстискан лимон“. Намираше се в центъра на Шинжуку и представляваше нещо като „акачочин“, но не съвсем. Работеше цяла нощ, претъпкано до отказ, въпреки безбожните цени.
До момента бяха погълнали около два литра саке. Тори имаше чувството, че през жилите й тече електрически ток. Очите на Грег бяха мътни, русата му коса — овлажняла от пот.
— Страхотно! — извика той, докато просторният, ярко осветен асансьор ги сваляше към главния салон на „Изстискания лимон“. — Няма да мръдна от тук! — винаги беше склонен да прави прекалено емоционални изявления — вероятно това беше наследство от театралниченето на майка им.
Дадоха им маса на горното ниво, което се извиваше като балкон в театър над дансинга долу. Осветлението се състоеше от сини и жълти неонови тръби, които покриваха всичко: пода и масите, парапетите и стъпалата… Таванът беше превърнат в гигантски екран, върху който се прожектираха фантастични „оригами“ — разноцветните японски цветосъчетания, разтварящи се като вълшебни цветя. Още една изява на вечното японско желание да се постави природата под контрол…