Което обаче съвсем не означаваше, че този мъж бездейства. Тъкмо обратното — Хитасура се славеше като един от най-активните оябуни в Токио. Може би младостта го подтикваше да върши всичко сам, да не разчита прекалено много на помощниците си. Но тактиката му се оказа правилна. За трите години като шеф на фамилията беше екзекутирал двама от своите заместници. Просто защото бяха по-верни на пачките с йени, отколкото на шефа си…
Тори се запозна с него преди десет години, веднага след инцидента в „Изстискания лимон“. Двамата с Грег бяха принудени да минат в нелегалност, тъй като бандата на онзи с демона на китката ги търсеше, за да отмъсти за смъртта му. Оказа се, че тази банда принадлежи към фамилния клан на Якудза, който е основен съперник на клана на Хитасура. По онова време младежът все още не беше оябун, но въпреки това уреди нещата и взе американците под своя закрила.
Няколко години по-късно сестрата на Хитасура беше отвлечена от същия клан, но без връзка със споменатото „гири“: скриха я в публичен дом с европейки, вероятно преценили, че това е последното място на света, в което младши оябун би се досетил да я търси. Но тук се намеси Тори. Успяла да проникне в самото свърталище на вражеския клан, тя не само освободи момичето, но и уби четирима от най-опитните бойци. Получи тежка рана в лявото рамо и се оттегли на лечение. Хитасура я посети и тържествено се закле да й бъде приятел и закрилник до края на живота си. Беше й дълбоко задължен, изпитваше към нея силно и властно „гири“, което никога не би могъл да изплати…
Тори направи половин дузина телефонни обаждания, всяко от различен уличен апарат. Едва при последното от тях получи отговора, който й трябваше.
Двадесет минути по-късно червено БМВ 750 ги взе от Гинза. Натикаха ги на предната седалка, сложиха превръзки на очите им и запушиха ушите им с восъчни топчета. След известно време колата спря и двамата бяха прехвърлени на по-удобната задна седалка. После отново потеглиха.
Никой не говореше. Тори беше предупредила Ръсел да си държи езика зад зъбите и да не прави никакви жестове. „Стоиш и чакаш — каза му тя. — Каквото има да става, то ще стане.“ Ръсел не възрази. Още едно доказателство, че след Меделин е започнал да става нов човек. Сега седеше и мълчеше, колата стремително ги отнасяше към сърцето на Токио.
Нямаха никаква представа за посоката на движението, усещаха единствено ускоряването на мощния двигател и хода на времето. Тори познаваше града като петте си пръста, но пътуването им в момента приличаше на плъзгане по планински склон по време на снежна виелица. Безсмислено беше да търси познати знаци, всичко се сливаше в непрогледна бяла пелена.
„Къде бих се установила, ако бях на мястото на Хитасура, запита се тя.
Някъде из лабиринта от тесни улички, разбира се.“ Използвайки това заключение като отправна точка на своите догадки, тя се зае да разрешава изключително сложния ребус. Част от съзнанието й регистрираше времето, завоите и скоростта на движение, друга механично прехвърляше вероятностите. Знаеше поне три от убежищата на Хитасура, но си даваше сметка и за фактора време. Оябунът беше толкова хитър и предпазлив, че вероятно отдавна е сменил скривалищата си. Същевременно разбираше, че ако успее да разбере къде ги водят, може да им бъде безкрайно полезно в бъдеще. Особено ако Хитасура не подозира за разкритията…
Всичко това беше съществена част от занаята: да знаеш къде се намираш, дали си в компанията на приятел или враг… Особено сега, след предателството на Естильо. Тори беше разколебана, не вярваше на нищо и на никого. Предпазливостта е едно, но парализиращата параноя — съвсем друго. Човек трябва да знае в коя посока да скача, ако това се наложи… Или поне да вярва, че знае… Изчезне ли тази вяра, остава единствено голямата черна дупка, зинала да го погълне…
Лимузината рязко спря, Тори и Ръсел бяха изтикани навън. През цялото време на пътуването Тори не успя да се освободи от чувството, че са се движили в кръг. Но Гинза не беше територия на Хитасура, в това беше абсолютно сигурна. Значи са някъде другаде…
Насочиха се към стръмно стълбище, после ги принудиха да се наведат, вероятно минаваха през нещо като тунел. Позволиха им да се изправят и настоятелно ги побутнаха назад. Двамата започнаха да отстъпват, докато краката им опряха в нещо меко. Седнаха.
Превръзките над очите им най-сетне бяха свалени, восъчните тапи също. В същия момент прогърмя дизелов мотор, покритата каросерия се разклати и потегли.
Разбира се, въздъхна Тори. Наистина ги бяха разхождали в кръг, а сега се намираха в закрит микробус, който вероятно ги е чакал зад съседния, ъгъл. Хората на Хитасура са проверили дали не ги следят и едва след това са ги прехвърлили тук.
Тори примигна на слабата светлина и бавно се огледа. Намираха се в нещо, което наподобяваше миниатюрен хол. Седяха на ориенталски диван с шарена дамаска, пред тях имаше масичка за кафе от излъскани месингови тръби. В ъглите бяха монтирани махагонови поставки с китайски лампи от оризова хартия, пред тях бяха поставени удобни на вид плюшени кресла. На стената бяха окачени два доста сносни пейзажа. От цялата обстановка лъхаше на топлина и уют, въпреки липсата на прозорци…
— Къде сме, по дяволите? — промърмори Ръсел.
— В един микробус, който се движи — отговори звучен мъжки глас и двамата едновременно вдигнаха глави. В кабината се беше появил самият Хитасура — висок и строен японец с мургава кожа. — Разполагам с доста такива — добави той, а на лицето му изгря топла усмивка. — Използвам ги главно за преместване… Настанявам се тук на спокойствие, а под мен и над мен са вещите ми — надеждно опаковани в контейнери…
Хитасура влезе навътре и се отпусна в едно от плюшените кресла.
— Радвам се да те видя отново, Тори…
Би могъл да се нарече красив мъж, ако не бяха прекалено острите черти на лицето му. Очите му гледаха малко мрачно, носът му беше изострен, устата — строга. Отляво на шията му имаше виолетов белег, който пресичаше част от скулата му и завършваше при устата. Беше от тези, които някои хора получават по рождение.
— Хитасура-сан — поклони се официално Тори. — Позволи ми да ти представя Ръсел Слейд, мой приятел…
— Господин Слейд — склони глава Хитасура. — Надявам се да ми простите за стриктните мерки за сигурност, но те са неразделна част от живота ми, особено напоследък…
— Какво се е случило? — погледна го разтревожено Тори.
Хитасура се облегна назад и сплете ръце на корема си.
— Не зная откъде да започна, Тори-сан — въздъхна той. — Имам чувството, че се подготвя нова война… Дано да се лъжа, но… — очите му бавно се заковаха в лицето й. — Брат ми е мъртъв…
— Как стана това?
— Убиха го — въздъхна Хитасура. — Не зная нищо повече. Станало е малко след полунощ. Нахлули са в апартамента му… Някои вещи липсват, но грабежът като мотив е изключен. Не са докоснали нито парите, нито скъпоценностите му.
— Имаш ли някаква идея за извършителите? — попита Тори.
— Нищо окончателно — поклати глава оябунът. Болка прозираше в погледа на тъмните му очи, в напрегнатото изражение на лицето му. — Вчера сутринта пък някаква жена хвърлила преподавателя на брат ми от моста Нихонбаши… Той беше професор в университета, на име Гийн… Учеше брат ми на специални кодове за дешифровка…
— Кой стои зад убийството на Гийн? — попита Тори. — Може би Фукуда?
— Може би — кимна Хитасура. — Фукуда работи за Големия Езо, основния ми враг… Същевременно обаче имаме сигурни доказателства, че по време на убийството Фукуда е била на другия край на града…
— Втора жена убиец? — изгледа го продължително Тори. — Коя може да е тя?
— Идваш точно навреме, Тори-сан — промълви с блеснали очи оябунът. — Вече съм вдигнал на крак всичките си хора и скоро ще открием неизвестната жена!