— Тези тунели са прокопани през XVIII век — поясни той, а тя се запита защо продължава да шепне. Кой, по дяволите, би ги чул тук, в недрата на старата сграда?
— Днес ги считат за нещо като туристическа атракция — добави той и устните му почти докоснаха ухото й. — На любопитните обясняват, че тунелите са прокопани за защита на града по време на война. Но истината е друга — йезуитите са ги създали заради контрабандата. Според действащия в онези години кралски декрет, всички колонии, включително и Буенос Айрес, трябвало да търгуват само с Испания. Но хитрите йезуити поддържали търговски връзки с много страни, чуждите кораби акостирали в пристанището уж за ремонт, а стоката в трюмовете им била прекарвана нелегално в страната и стигала дотук именно през тези тунели…
В ръката на Ариел блесна фенерче, лъчът пробяга по свода на тунела. По стените бяха окачени съвсем съвременни електрически крушки, скрити зад метални решетки. Подът беше гладък, очевидно наскоро замазан с цимент.
Свърнаха зад ъгъла и влязоха в тясно помещение, краката им поеха по нова стълба, която беше още по-тясна и по-стръмна от предишната. Тунелите на долното ниво изглеждаха по-схлупени, вероятно защото не бяха ремонтирани. Въздухът беше спарен и неподвижен, електричество и бетон липсваха. Под краката им се появиха заоблени, хлъзгави от влага камъни.
Ариел стисна ръката й, лъчът на фенерчето пробяга по нещо бяло. Тори с потръпване установи, че стоят пред човешки скелет.
— Ето какво е останало от безследно изчезналите — прошепна той. — Повечето от тях са били захвърлени тук, под града… Умирали са на броени метри от домовете си…
— Но какво…
Ръката му покри устата й, фенерчето угасна. До слуха им достигнаха тихи и неясни звуци. Ариел стоеше като вкопан, дори дишането му престана да се чува.
Звуците бързо се приближаваха. Скоро стана ясно, че това са мъжки гласове, започнаха да различават и думите. Господи, те говорят на японски, удиви се Тори.
— Може би Рега още щеше да ни бъде от полза — каза един глас.
— Нищо подобно — отвърна втори. — При първа възможност щеше да ни предаде… — разнесе се смях, после същият глас добави: — Освен това беше толкова приятно да притисна дулото до тила му и да натисна спусъка! Бум! Сякаш гасиш свещ в църква, сякаш си Бог, който раздава правосъдие!…
— Аз съм шинтоист — каза първият глас. — За мен няма бог, няма дявол… Те са просто илюзия.
— Аз пък съм католик и затова разбирам смисъла на наказанието… Също и на прегрешението.
— Не разбирам… Как е възможно да бъдеш католик и едновременно с това грешник?
— Трябва да си грешник, за да бъдеш опростен — засмя се отново вторият. — Затова напоследък правя всичко възможно да нарушавам законите… Вероятно подозираш, че това ми носи и известна доза удоволствие.
— Хайде да приключваме — каза нетърпеливо първият глас.
Не беше възможно да се определи разстоянието. Японците можеха да са зад ъгъла, но можеха и да са само на няколко метра напред. Акустиката в тунелите е нещо измамно…
Тори усети, че и мъжът до нея мисли по същия начин. Вероятно иска да се махнат, но се страхува да не ги усетят.
Разнесе се рязко изщракване, двамата попаднаха в светлината на мощен прожектор. Тори по-скоро усети, отколкото видя двете тъмни фигури, които рязко тръгнаха напред.
— Хей, я виж!
— Какво, по дяволите…
В здрача мътно проблеснаха дулата на автомати.
— Света майко! — пое си въздух Ариел и рязко я дръпна встрани от светлия кръг. Обърнаха се и хукнаха обратно през тунела. Лъчът на прожектора ги последва, сенките им се замятаха по стените, зад гърба им се разнесе тежък тропот.
— Гонят ни! — извика полугласно Тори.
Ариел не каза нищо и мълчаливо я дръпна зад поредния завой. Пред краката им се появиха стръмни стъпала. Хукнаха надолу, Тори замаяно се запита в какво я забърква този мъж.
— По-бързо! — дрезгаво извика Ариел. — Настигнат ли ни, ще ни убият!
Не можем да им избягаме, помисли си Тори, докато преминаваха под нещо, което наподобяваше арка. Импулсивно протегна ръка, сграбчи дрехата на Ариел и го принуди да спре.
— Какво, за бога…
— Насам! — прошепна в ухото му тя и го дръпна към непрогледната тъмнина зад тежък портал.
Лъхна ги миризма на застояло, до слуха им достигна странен звук, сякаш невидими нокти драскаха по камък. Ариел вдигна ръце й започна да опипва стените.