Смея се и казвам:
— Нека не му докарваме инфаркт. Може би само тремор.
Тя свива рамене и продължава да пее, като започва да кърши бедра.
Ще продължи така, затова я прекъсвам:
— Сторми, къде беше, когато умря Джон Ф. Кенеди?
— Беше петък. Аз тъкмо правех обърната торта с ананас за клуба по бридж. Сложих я във фурната, когато чух новините, и я забравих. Една не подпалих къщата. Наложи се да пребоядисваме кухнята заради саждите. — Тя си бухва косата. — Той беше светец. Принц. Ако го бях срещнала, когато бях във вихъра си, определено щяхме да се позабавляваме. Знаеш ли, че веднъж флиртувах с Кенеди на едно летище. Той изникна до мен в бара и ми взе много сухо мартини. Тогава летищата бяха много по-луксозни. Хората се обличаха изискано за пътуване. Днес младежите по летищата носят ужасни обувки от овча кожа и развлечени панталони. Ужас. Не бих излязла и за пощата облечена така.
— Кой Кенеди?
— Ъ? О, не знам. Но имаше тяхната брадичка.
Прехапвам устна, за да не се усмихна. Сторми и нейните истории.
— Може ли да ми дадеш рецептата за обърнатата торта с ананас?
— Разбира се, скъпа. Просто готова смес за торта, ананас, кафява захар и една черешка на върха. Но се постарай да нарежеш ананаса на кръгчета, а не на парченца.
Звучи ужасно. Опитвам се да кимна дипломатично, но Сторми усеща и казва подразнена:
— Мислиш ли, че имах време да се въртя из кухнята и да правя торти като някаква скучна домакиня?
— Ти не можеш да си скучна — отвръщам веднага, защото е истина и защото знам, че това иска да чуе.
— И на теб ще ти се отрази добре, ако намалиш печенето и увеличиш забавленията. — Става рязка, а никога не е рязка с мен. — Младите определено прахосват младостта си. — После се мръщи. — Краката ме болят. Би ли ми донесла тиленола?
Скачам веднага, нетърпелива да си върна благоразположението й.
— Къде го държиш?
— В чекмеджето до кухненската мивка.
Ровя там, но не го намирам. Само батерии, талк, няколко салфетки от „Макдоналдс“, пакетчета захар и почернял банан. Скришом изхвърлям банана в кошчето.
— Сторми, тиленолът го няма тук. Къде може да е?
— Остави — сопва се тя, идва и ме избутва настрани. — Сама ще го намеря.
— Искаш ли да ти направя чай? — Сторми е стара, затова се държи така. Не иска да е груба. Знам, че не иска.
— Чаят е за старици. Аз искам коктейл.
— Ей сега идва.
13
Моят курс по апликиране официално започна. Няма да отричам, че съм разочарована от посещаемостта. Засега са само Сторми, Алиша Ито, която е весела, оправна бабка с къса прическа, и хитрият господин Моралес, който според мен си пада по Сторми. Или по Алиша. Трудно е да се разбере точно, защото той флиртува с всички, но и двете получават цели страници в неговия албум. Решава да го нарече „Доброто старо време“. Украсява страницата на Сторми с музикални ноти, клавиши на пиано и тяхна снимка как танцуват на диско вечерта миналата година. Още работи по страницата на Алиша, но фокусът е нейна снимка как седи на пейка в двора и се взира в пространството. Той лепи цветчета около нея. Много романтично.
Нямам особено голям бюджет, затова донесох мои материали. Освен това им казах да събират картинки от списания и всякакви малки копченца и други неща. Сторми е същата като мен, събира какво ли не, има много съкровища. Дантела от роклята й за първо причастие, кибритче от мотела, където е срещнала съпруга си („Не питай“), стари отрязъци от билети за кабаре, когато е ходила в Париж. („През двайсетте в Париж! — възкликвам аз. — Срещна ли Хемингуей?“, а тя ме гледа лошо и казва, че очевидно не е чак толкова стара, а аз имам нужда от урок по история). Алиша има по-минималистичен, изчистен стил. Изписва японски йероглифи с моята писалка за калиграфия под всяка снимка.
— Какво пише тук? — питам аз и соча надписа под снимка, на която е със съпруга си Фил на Ниагарския водопад. Държат се за ръце и са облечени с жълти дъждобрани.