Тя се усмихва:
— Пише: „Когато бяхме в плен на дъжда“.
Е, и Алиша е романтична.
— Сигурно много ти липсва.
Фил умря преди година. Виждала съм го само един-два пъти, когато помагах на Марго за петъчните коктейли. Фил имаше деменция и не говореше много. Седеше в инвалидната си количка в общата стая и само се усмихваше на хората. Алиша не се отделяше от него.
— Липсва ми всеки божи ден — казва тя, готова да се разплаче.
Сторми се провира между нас, затъкнала е блестящият зелен маркер зад ухото си.
— Алиша, трябва малко да разведриш този албум — казва тя и й хвърля лист със стикерчета на чадърчета.
— Не, благодаря — отвръща сковано Алиша и хвърля обратно листа. — Моят стил е друг.
Сторми присвива очи.
Бързо отивам до уредбата и усилвам звука, за да разведря атмосферата. Сторми тръгва с танцова стъпка към мен и пее:
— Джони Ейнджъл, Джони Ейнджъл. Ти си ангел за мен. — Свеждаме глави една към друга и пеем в хор: — Мечтая да бъдем заедно…
Когато Алиша отива до тоалетната, Сторми казва:
— Уф, каква досадница.
— Не мисля, че е досадница.
Сторми ме сочи с розовия си нокът.
— Не смей да я харесваш повече от мен само защото и двете сте азиатки.
Откакто идвам в този дом, започнах да свиквам със смътните расистки коментари на старците. Поне Сторми вече не казва „ориенталки“.
— Харесвам ви еднакво.
— Няма такова нещо — изсумтява тя. — Не можеш да харесваш двама души еднакво.
— Ти не обичаш ли децата си еднакво?
— Разбира се, че не.
— Мислех, че родителите нямат любимци?
— Разбира се, че имат. Моят любимец е най-малкият, Кент, защото той е момчето на мама. Посещава ме всяка неделя.
— Е, аз не мисля, че моите родители имат любимци. — Казвам го, защото ми се струва редно да го кажа, но дали е вярно? Все пак, ако някой ми опре пистолет в главата и ми нареди да кажа коя е любимката на татко? Вероятно Марго. Те много си приличат. Тя искрено харесва документални филми и да наблюдава птиците, също като него. Кити е бебчето, което автоматично й дава предимство. Къде оставам аз, средното момиче Сонг? Може би бях любимката на мама. Иска ми се да знаех със сигурност. Бих попитала татко, но се съмнявам, че ще ми каже истината. Марго — може би.
Никога не бих могла да избера между Марго и Кити. Но ако, да речем, и двете се давят и мога да хвърля само една спасителна жилетка, вероятно ще я хвърля на Кити. Иначе Марго не би ми го простила. И двете носим отговорност за Кити.
* * *
Дори само мисълта, че някога мога да загубя Кити, ме кара да бъда по-внимателна с нея и вечерта, след като заспа, изпекох тава курабийки — любимите й сладки. Имам торбички с тесто във фризера, замразени на съвършени цилиндърчета, за да ги приготвим за двайсетина минути, ако ни се доядат. Тя ще се изненада приятно, когато отвори торбичката си с обяда утре.
Давам една курабийка и на Джейми, макар да знам, че не бива. Но той ме гледа така умолително, че не мога да устоя.
14
— За какво си се размечтала? — Питър ме почуква по челото с лъжицата си. В „Старбъкс“ сме и си пишем домашните след училище.
Аз изсипвам две пакетчета нерафинирана захар в пластмасовата чаша и разбърквам със сламката. Дърпам голяма глътка и захарните гранулки хрупкат приятно между зъбите ми.
— Мислех си колко ще е хубаво, ако хората на нашата възраст се обичаха като през петдесетте. — Веднага съжалявам, че казах „обичаха“, защото Питър не е говорил с мен нищо за любов, но е твърде късно, думите са изречени, затова просто се надявам да не е забелязал. — През петдесетте хората просто са излизали на срещи и е било съвсем лесно. Например едната вечер Бърт те извежда на автокино, а на следващата Уолтър може да те заведе на танци или джамбуре, например.
Той пита развеселен:
— Какво е „джамбуре“, по дяволите?
— Ами танци, като в „Брилянтин“. — Питър ме гледа недоумяващо. — Не си ли гледал „Брилянтин“? Даваха го снощи по телевизията. Няма значение. Работата е там, че тогава не са те смятали за нечие момиче, докато не ти сложат значката.
— Значката?
— Да, момчето дава на момичето своята значка от братството и това означава, че вече са двойка. Но не е официално, докато не ти даде значката си.
— Но аз не членувам в братство. Дори не знам как изглеждат тези значки.
— Именно.
— Чакай, какво ми казваш? Че искаш значка, или не искаш значка?
— Нищо такова не казвам. Питам само не ти ли се струва готино как е било тогава. Старомодно е, но почти… — Какво казва винаги Марго? — Постфеминистично.