Аз се смея и питам:
— А… сексуално? — Просто не мога да устоя на изкушението да вбеся Марго.
— Оу! — пищи тя. — Ти си извратена!
— Само се шегувам!
— Веднага затварям.
— Не, недей. Ако госпожица Ротсчайлд не е човекът, все пак смятам, че той трябва да опита запознанства в интернет. Намерих един сайт. Татко е хубавец. А и на Деня на благодарността баба го тормозеше да излизал повече. Каза, че не било хубаво за мъж да е сам.
— Той си е щастлив така. — Тя замълчава. — Нали?
— Мисля, че е… доволен? Но не е същото като щастлив, нали? Гого, не искам да остане сам… а и като гледам как Кити се опитва да го сватоса с госпожица Ротсчайлд, си мисля, че тя има нужда от майчинска фигура.
Марго въздиша и отпива от чая.
— Добре, направи му профил и ми го изпрати, за да преценя всичко. Ще подберем няколко жени и ще му ги представим след много стриктна селекция, за да не се обърка.
Отвръщам импулсивно:
— Защо не изчакаме да видим какво ще стане с госпожица Ротсчайлд? Трябва поне да й дадем шанс, не мислиш ли? Заради Кити.
Марго пак въздиша.
— Според теб на колко години е?
— Към трийсет и девет? Четиридесет?
— Е, облича се като доста по-млада.
— Не се настройвай срещу нея — казвам аз, макар че да си призная, малко се смутих, когато тя каза, че пазаруваме от едни и същи магазини. Това какво значи? Че тя се облича като младо момиче или аз — като възрастна жена? Крис нарича стила ми „бабешко-момичешки шик“ или „Лолита, тръгнала към библиотеката“. Което ми напомня нещо. — Марго, ако видиш от онези сладки карирани полички, ще ми купиш ли една? На червени каренца, може би с голяма безопасна игла?
— Ще се оглеждам за такава — обещава Марго. — Може да намеря еднакви за трите ни. Всъщност — за четиримата. Ще се снимаме за коледна картичка с тях.
— Татко с килт! — възкликвам аз.
— Не се знае, може да му хареса. Той все говори, че бил една четвърт шотландец. Тогава да оправдае думите си. — Тя обгръща чашата с ръце и отпива от чая. — Знаеш ли? Срещнах едно сладко момче. Казва се Самюъл, в един курс сме по британска поп култура.
— Охо! Говори ли с изискан акцент?
— Несъмнено — отвръща тя с изискан британски акцент и се кикотим. — Тази вечер ще се срещнем в един пъб. Пожелай ми късмет.
— Късмет! — викам аз.
Харесва ми да я виждам такава, ведра и щастлива, не толкова сериозна. Смятам, че това означава, че наистина е преодоляла Джош.
20
— Не стой пред телевизора — сопва се Кити.
Бърша прахта от лавиците с нова бърсалка с перца, която поръчах от интернет. Не знам кога за последно някой е бърсал тук. Обръщам се и казвам:
— Защо си толкова кисела днес?
— Просто съм в лошо настроение — мърмори тя и протяга кльощавите си крака. — Шаней трябваше да дойде днес, а я няма.
— Е, не си го изкарвай на мен.
Кити се чеше по коляното.
— Какво ще кажеш да изпратя картичка за Свети Валентин на госпожица Ротсчайлд от името на татко?
— Да не си посмяла! — Размахвам към нея бърсалката. — Трябва да престанеш да се бъркаш в чуждите работи, Кити. Невъзпитано е.
Тя извърта отегчено очи.
— Уф, изобщо не трябваше да ти казвам.
— Вече е късно. Виж, ако на двама души им е писано да са заедно, те ще намерят начин да се съберат.
— А вие с Питър щяхте ли да „намерите начин да се съберете“, ако не бях изпратила онези писма? — пита тя предизвикателно.
Точка за нея.
— Вероятно не — признавам аз.
— Определено не. Ти имаше нужда от лек тласък.
— Не говори така, сякаш си изпратила писмата ми от най-алтруистични подбуди. Знаеш, че го направи за отмъщение.
Кити пренебрегва това и пита:
— Какво значи „алтруистично“?
— Безкористно, благотворително, щедро… иначе казано — точно обратното на теб.
Тя пищи и се хвърля към мен. Сборичкваме се и двете останали без дъх, кикотещи се и блъскащи се в лавиците. Обикновено успявам да я надвия с малко усилия, но сега тя взема връх. Краката й са силни и се гърчи в хватката ми като червей. Накрая хващам ръцете й зад гърба и тя пищи:
— Предавам се, предавам се!
Още щом я пускам, скача отново и ме напада, гъделичка ме под мишниците и посяга към врата ми.
— Не по врата, не по врата! — пищя аз. Вратът е слабото ми място и всички вкъщи го знаят. Падам на колене и се смея така силно, че ме заболява. — Спри, спри! Моля те!
Кити спира да ме гъделичка.
— Ето така съм алтру… истична — казва тя. — Това е моята алтруиция.
— Алтруизъм.
— Аз мисля, че и „алтруиция“ става.
Ако Кити не беше изпратила онези писма, дали с Питър пак щяхме да намерим път един към друг? Първият ми импулс е да кажа „не“, но може би все пак щяхме да вървим по различни пътища и да се срещнем на някой друг кръстопът. Или пък не. Но така или иначе сега сме тук.