— В момента говорим за твоя любовен живот, не за моя, Лара Джийн. Моят ще го обсъдим друг път. Искам да чуя за твоя.
— Добре. — Събирам примерно ръце на масата и питам: — Какво искаш да знаеш?
Той се чеше по врата.
— Ами… това между теб и Питър сериозно ли е?
— Не зная. Може би съм влюбена в него. Но може би е твърде рано да се каже. Колко сериозна може да е една връзка в гимназията? Виж какво стана с Марго и Джош.
Татко казва със съжаление:
— Той вече не идва.
— Именно. Не искам да съм момичето, което плаче в колежа за гаджето си. — Спирам рязко. — Мама го е казала на Марго. Казала й да не отива в колеж, докато има гадже, защото така ще пропусне всичко.
Той се усмихва разбиращо.
— Да, звучи напълно в неин стил.
— Кое беше нейното гадже в гимназията? Тя много ли го е обичала? Ти познаваш ли го?
— Майка ти не е имала гадже в гимназията. Говорила е за съквартирантката си. Робин. — Татко се смее и добавя: — Тя направо подлудяваше майка ти.
Облягам се в стола си. Винаги съм смятала, че мама е говорила за себе си.
— Помня как видях майка ти за първи път. Тя даваше вечеря в стаята си в общежитието, нарече я Фалшив ден на благодарността, и аз отидох с един приятел. Беше истинска вечеря като за Деня на благодарността, но през май. Майка ти беше с червена рокля, косата й тогава беше дълга. Виждала си я на снимките. — Той замълчава и на лицето му се появява усмивка. — Тя ми се скара, че занесох консервиран зелен фасул, а не пресен. По това можеше да познаеш дали харесва някого — започваше да го дразни. Разбира се, тогава нямах представа. Тогава по принцип бях доста невеж по отношение на момичетата.
Ха! Тогава.
— Аз си мислех, че сте се срещнали на лекция по психология.
— Според майка ти — да. Учихме заедно психология един семестър, но не помня да съм я виждал тогава. Лекциите се провеждаха в големи аудитории, пред стотици студенти.
— Но тя те е забелязала. — Това вече съм го чувала. Тя казваше, че й харесало как той внимава на лекции и че косата му била твърде дълга отзад, като на разсеян професор.
— И слава богу. Къде щях да бъда сега, ако не беше тя?
Това ме сепва. Къде щеше да бъде? Със сигурност нас нямаше да ни има, но пък вероятно нямаше да е вдовец. Дали животът му щеше да е по-щастлив, ако се беше оженил за друго момиче, ако беше направил друг избор?
Татко повдига брадичката ми и казва твърдо:
— Щях да съм загубен без нея, защото нямаше да имам моите момичета.
* * *
Обаждам се на Питър и му казвам, че госпожица Дювал се е обадила на татко и той знае всичко за видеото, но е говорил с директора и оттук нататък нещата ще са наред. Очаквам да е облекчен, но той още звучи унило.
— Сега баща ти сигурно ме мрази.
— Не, не те мрази — уверявам го аз.
— Мислиш ли, че трябва да поговоря с него? Не знам, да се извиня може би, като мъж на мъж?
Потрепервам.
— Определено не. Татко е ужасно притеснителен.
— Да, но…
— Моля те, не се тревожи, Питър. Както ти казах, татко е уредил всичко. Директорът ще направи изявление и хората ще ни оставят на мира. Освен това няма за какво да се извиняваш. Аз го исках също колкото теб. Не си ме принудил да правя нищо.
Не след дълго затваряме и макар че вече съм по-спокойна за видеото, още съм притеснена за Питър. Знам, че е разстроен, защото не може да ме защити, но знам и че е заради наранената му гордост, а това няма нищо общо с мен. Нима момчешкото его наистина е толкова крехко, чупливо нещо? Явно.
27
Писмото пристигна във вторник, но го прочитам чак в сряда сутрин, преди училище. Седя в кухнята до прозореца, ям ябълка и преглеждам пощата, докато чакам Питър да ме вземе. Сметка за електричеството, за кабелната, каталог на „Виктория Сикрет“, списанието на Кити „Кучешки номера (За деца!)“. И тогава виждам писмото — в бял плик, адресиран до мен. С момчешки почерк. Не разпознавам адреса на изпращача.
Скъпа Лара Джийн,
Миналата седмица едно дърво падна на нашата алея и господин Барбър от „Озеленяване Барбър “ дойде да го изтегли. Семейство Барбър се нанесоха в нашата къща в Медоуридж и да не се повтарям — но имат фирма за озеленяване. Господин Барбър ми донесе твоето писмо. По клеймото разбрах, че си го изпратила през септември, но аз го получих едва тази седмица, защото е изпратено в старата ми къща. Затова отговорът ми идва чак сега.
Писмото ти ме накара да си спомня много неща, които смятах, че съм забравил. Както онзи път, когато по-голямата ти сестра изпече фъстъковки в микровълновата и вие решихте, че трябва да си направим състезание по брейк танци за най-голямото парче. Или когато един следобед останах заключен навън и се качих в къщичката на дървото, а с теб четохме, докато не се стъмни и се наложи да използваме фенерче. Помня как твоят съсед печеше хамбургери и ти ме предизвика да поискам един, за да си го поделим, но аз се изплаших. Когато се прибрах, имах големи проблеми, защото никой не знаеше къде съм бил — но си струваше.