— Дай малко по-силно де! — Веднага спирам да хлипам и започвам да стена.
Колата на Тревър спира до мен и той сваля прозореца.
— Лара Джийн, добре ли си?
— Не — скимтя аз. — Май че си изкълчих глезена. Много ме боли. Ще ме откараш ли у дома? — Опитвам да се разплача наистина, но се оказва по-трудно, отколкото съм предполагала. Пробвам да мисля за тъжни неща — за „Титаник“, за старците с Алцхаймер, как Джейми Фокс-Пикъл умира, — но не мога да се концентрирам.
Тревър ме оглежда подозрително.
— Защо караш колело в този квартал?
О, не, губя го! Започвам да говоря бързо, но не прекалено:
— Това не е моето колело, а на малката ми сестра. Тя е приятелка със Сара Хийли. Нали я знаеш, малката сестра на Дан Хийли? Те живеят наблизо. — Посочвам къщата им. — Карах го за нея. О, господи, Тревър! Не ми ли вярваш? Ти сериозно ли няма да ме откараш?
Той се озърта.
— Заклеваш ли се, че не е някакъв номер?
А така!
— Да! Заклевам се, че не съм изтеглила твоето име. Моля те, помогни ми. Наистина боли.
— Първо ми покажи глезена си.
— Тревър! Не можеш да видиш дали е изкълчен! — Скимтя и се преструвам, че се опитвам да стана и Тревър най-сетне изключва двигателя и слиза от колата. Навежда се да ме издърпа, а аз се отпускам, за да натежа.
— Внимавай. Виждаш ли? Казах ти, че не съм изтеглила името ти.
Тревър ме хваща под мишниците и ме вдига, а Крис се промъква зад него като нинджа. Хвърля се напред с протегнати ръце, стоварва ги на гърба му и крещи:
— Гориш!
Тревър вика, пуска ме и аз за малко да падна наистина.
— Мамка му! — крещи той.
Крис казва тържествуващо:
— Край с теб, нещастнико! — Двете удряме длани и се прегръщаме.
— Може ли поне да не тържествувате пред мен? — мърмори той.
Крис му подава ръка.
— Нищо лично, човече.
Тревър въздъхва и стиска ръката й.
— Не мога да повярвам, че се вързах, Лара Джийн.
Аз го потупвам по гърба.
— Съжалявам, Тревър.
— Ами ако бях изтеглил твоето име? — пита ме той. — Какво щеше да правиш тогава, а?
Хм. Не се бях сетила за това. Хвърлям обвинителен поглед на Крис.
— Чакай малко! Ами ако беше изтеглил моето име?
— Това беше риск, който си струваше да поемем — казва тя невъзмутимо. — Е, Трев, какво щеше да е твоето желание?
— Не е задължително да го казваш, ако не искаш — обаждам се аз.
— Щях да си пожелая билети за футболния мач на Университета на Вирджиния. Бащата на Макларън има билети за целия сезон! Проклета да си, Крис.
Става ми гадно.
— Може би все пак ще те вземе. Трябва да го попиташ…
Той посяга в джоба си, вади портфейла си и й подава малко сгънато картонче. Преди Крис да го отвори, аз бързо казвам:
— Не забравяй, че ако е моето име, не можеш да ме очистиш. В момента това е демилитаризирана зона.
Крис кима, отваря картончето и се хили.
Не мога да се сдържа.
— Аз ли съм?
Тя го пъха в джоба си.
— Ако съм аз, не можеш да ме очистиш! — Започвам да отстъпвам от нея. — Нали се разбрахме да сме съюзници за първия рунд, а ти още не си ми помогнала.
— Знам, знам. Но не е твоето име.
Не съм съвсем убедена. Тя точно така ме победи един път. Не може да й се вярва, не и в тази игра. Не бива да го забравям. Затова все губя; не съм достатъчно предвидлива.
— Лара Джийн! Току-що ти казах, че не е твоето име!
Клатя глава.
— Просто се качвай в колата, Крис. Аз ще се прибера с колелото на Кити.
— Ти сериозно ли?
— Да. Възнамерявам този път да спечеля.
Тя свива рамене.
— Както кажеш. Тогава няма да ти помагам в твоето убийство, щом ми нямаш доверие.
— Е, хубаво — отвръщам и прехвърлям крак над колелото на Кити.
38
С Питър си говорим само по телефона и в училище, докато някой от нас не излезе от играта. Няма да съм аз. Супер внимателна съм. Сама шофирам до училище и обратно. Оглеждам се, преди да сляза от колата, и тичам като подпалена към входа. Назначих Кити за мой съгледвач — тя винаги излиза първа от колата или от къщата, за да се увери, че е чисто. Вече й обещах, че каквото и да си пожелая, ако спечеля, и тя ще има дял.
Но засега го играя само в защита. Не съм се опитала да очистя Джон Макларън. И не защото ме е страх — не и в играта. Просто не знам какво да му кажа. Притеснявам се. Може би дори няма нужда да му казвам нищо; може би е прекалено даже да си въобразявам, че се интересува от мен.
След обяд Крис търчи по коридора и спира с плъзгане, защото ме вижда с Лукас на пода до шкафчетата. Днес си поделяме гроздова близалка. Крис сяда до нас и заявява: