— Не! Не и както си мислиш. Не знаех през цялото време.
Облизвам устни и ги стисвам здраво.
— Значи по някое време си разбрал истината и не си ми казал. — Не мога да дишам. — Знаеше колко бях разстроена и продължи да я защитаваш, а после си научил истината и не си ми казал.
Питър започва да говори много бързо:
— Нека ти обясня. Научих съвсем наскоро, че Джен стои зад това видео. Попитах я и тя накрая призна всичко. Онази нощ на екскурзията ни видяла във ваната и направила видеото. Тя го е изпратила на Аноникучката и го е пуснала на събранието.
Знаех го, но продължих да се съгласявам с него и да се преструвам, че не го знам. Защо? Заради него?
— Тя наистина била много разстроена заради онова, което става в семейството й, и ревнувала, затова си го изкарала на нас…
— Какво? Какъв й е точно проблемът? — Не очаквам отговор, знам, че няма да ми каже. Питам само за да докажа правотата си.
Той изглежда засегнат.
— Знаеш, че не мога да ти кажа. Защо постоянно ме поставяш в положение, в което трябва да ти отказвам?
— Ти се поставяш в това положение. Ти си изтеглил името й, нали? В играта. Ти си изтеглил нея, а тя е изтеглила мен.
— На кого му пука за тъпата игра? Кови, сега говорим за нас.
— На мен ми пука за тъпата игра. — Питър е лоялен първо към нея, а после към мен. Първо към нея. Това е сделката. Винаги това е била сделката. И на мен ми писна вече. Нещо прищраква в главата ми. — Защо Дженевив е била навън онази нощ на екскурзията? Всичките й приятелки бяха в хижата.
Питър затваря за миг очи.
— Това какво значение има?
Спомням си онази нощ в гората. Как се изненада, когато ме видя. Дори се стресна. Не ме очакваше. Чакал е нея. И още я чака.
— Ако не бях дошла да се извиня, ти щеше да се целуваш с нея, нали?
Той не отговаря веднага.
— Не знам.
Тези две думи потвърждават всичко. Те ми спират дъха.
— Ако победя… знаеш ли какво ще си пожелая? — Не го казвай, не го казвай. Не казвай онова, което няма да можеш да върнеш обратно. — Бих си пожелала това никога да не беше започвало. — Думите отекват в главата ми, във въздуха.
Той поема рязко дъх. Присвива очи; стиска устни. Наранила съм го. Това ли исках? Така си мислех, но сега, като го гледам, не съм сигурна.
— Не е нужно да печелиш играта заради това, Кови. Може да стане веднага, щом го искаш.
Посягам и слагам ръце на гърдите му. Очите ми са пълни със сълзи.
— Гориш. Ти кого изтегли? — Вече знам отговора.
— Дженевив.
Ставам.
— Чао, Питър. — Влизам вкъщи и затварям вратата. Не поглеждам назад, нито веднъж.
Скъсахме толкова лесно. Сякаш не е нищо особено. Сякаш ние не сме нищо особено. Това означава ли, че изобщо не ни е било писано да сме заедно? Че сме били просто шега на съдбата? Ако ни е било писано, как бихме могли да се разделим просто така?
Предполагам, отговорът е, че не е било.
42
Питър, аз, късането, всичко е съвсем типично гимназиално. С което искам да кажа, че е ефимерно. Дори тази болка ще отмине, ще има край. Дори острото жило на предателството му, за което ще се вкопча и което ще си спомням, защото това е първото ми късане. Всичко е просто част от процеса на влюбването. Не съм очаквала да сме заедно завинаги; ние сме само на шестнайсет и седемнайсет. Един ден ще си спомням за всичко с топло чувство.
Все това си повтарям, въпреки че сълзите пълнят очите ми и онази нощ лежах в леглото си и плаках, докато заспах. Плаках, докато бузите започнаха да ме болят от бърсането на сълзите. Този кладенец от мъка започва с Питър, но не свършва тук.
Защото една мисъл се върти в главата ми отново и отново: Мама ми липсва. Мама ми липсва. Толкова ми липсва. Ако беше тук, щеше да ми донесе чаша чай „Лека нощ“ и щеше да седне на леглото ми. Щеше да сложи главата ми в скута си и да прекара пръсти през косата ми, да прошепне в ухото ми: Всичко ще се оправи, Лара Джийн. Всичко ще се оправи. И аз щях да й повярвам, защото тя винаги казва истината.
О, мамо. Колко ми липсваш. Защо не си тук, когато имам най-голяма нужда от теб?
* * *
Засега съм запазила една салфетка, на която Питър нарисува скица на лицето ми, отрязък от билета от първото ни кино, стихотворението за Свети Валентин. Огърлицата. Разбира се, огърлицата. Не можах да се накарам да я сваля. Все още.
Лежа в леглото цяла събота, ставам само да хапна и да пусна Джейми да се изпишка в задния двор. Превъртам романтичните комедии до тъжните части. Би трябвало да замислям план как да очистя Дженевив, но не мога. Боли ме, щом се сетя за нея, за играта и най-вече за Питър. Решена съм да ги изхвърля от ума си, докато отново съм в състояние да се концентрирам.