Прибрала съм половината си фиби и почти довършвам едната страна, когато Крис влиза през прозореца.
— Наказана съм, затова трябва да изчакам мама да заспи, преди да се прибера — казва тя и сваля рокерското си яке. — Ти още ли си депресирана заради Кавински?
Навивам кичур коса на машата.
— Да. Все пак не са минали и четиридесет и осем часа.
Тя ме прегръща.
— Неприятно ми е да ти го кажа, но тази история беше обречена.
Аз я поглеждам оскърбена.
— Много благодаря.
— Е, вярно е. Беше много странно, че се събрахте, а после и онази история с видеото. — Тя взема машата от мен и започва да навива косата си. — Но държа да отбележа, че вероятно за теб беше добре да преживееш това. Ти беше твърде затворена, скъпа. Твърде склонна да съдиш хората.
Грабвам машата от ръцете й и замахвам, все едно ще я ударя с нея.
— Защо дойде — да ме ободриш или да изтъкваш недостатъците ми?
— Извинявай! Просто казвам. — Усмихва ми се ведро. — Не тъгувай твърде дълго. Не е в стила ти. Има и други момчета освен Кавински. Момчета, които не се влачат след братовчедка ми. Момчета като Джон Макларън. Той е готин. Бих го сваляла, ако не си падаше по теб.
— Не мога да мисля за друг сега — казвам тихо. — С Питър току-що скъсахме.
— Между теб и Джони има тръпка. Видях го с очите си в къщичката на дървото. Той те иска. — Бута ме с рамо. — Ти преди го харесваше. Може пък да е останало нещо.
Не й обръщам внимание и продължавам да си навивам косата, кичур по кичур.
* * *
Питър още седи пред мен по химия. Не знаех, че е възможно някой да ти липсва още по-силно, когато е само на метър от теб. Може би защото не ме поглежда, нито веднъж. Не разбирах напълно каква голяма част от живота ми е станал. Станал е толкова… познат. А сега просто си отиде. Не си отиде, още е тук, но е недостъпен за мен, което е може би по-лошо. За минутка беше много хубаво. Много, много хубаво. Не беше ли хубаво? Може би много, много хубавите неща не траят дълго; може би именно това ги прави още по-сладки, мимолетността им. Може би все още се опитвам да се успокоя. Получава се, донякъде. Но донякъде засега е достатъчно.
След часа Питър се застоява на чина, обръща се и казва:
— Здрасти.
Сърцето ми подскача.
— Здрасти. — Внезапно ме сполита безумната мисъл, че ще поиска да се върна и аз ще кажа „да“. Ще забравя гордостта си, ще забравя Дженевив, ще забравя всичко.
— Искам си огърлицата — казва той. — Очевидно.
Пръстите ми политат към сърчицето, което виси на шията ми. Исках да го сваля тази сутрин, но не можах.
Сега трябва да я върна? Сторми има цяла кутия с джунджурийки от стари гаджета. Не мислех, че аз трябва да връщам единствения ми спомен от момче. Но тя е скъпа, а Питър е практичен. Ще си вземе парите обратно и майка му ще я продаде.
— Разбира се — казвам и посягам към закопчалката.
— Нямах предвид да ми я върнеш на секундата — казва той и ръцете ми застиват. Може би ще ми позволи да я задържа още малко, дори завинаги. — Но ще я взема.
Не мога да я разкопчая, отнема ми цяла вечност и е мъчително, защото той чака. Накрая идва зад мен, вдига косата от врата ми и я премята на рамото. Може и да си въобразявам, но ми се струва, че чувам как бие сърцето му. Неговото сърце, бие, а моето се разбива.
44
Кити влита в стаята ми. Седя до бюрото и си пиша домашните. Отдавна не съм седяла тук да уча; с Питър обикновено ходехме в „Старбъкс“ след училище. Животът вече е самотен.
— С Питър скъсахте ли? — пита Кити.
Потрепвам.
— Кой ти каза?
— Това няма значение. Просто ми отговори.
— Ами… да.
— Ти не го заслужаваш — изплюва тя.
Обръщам се в стола си.
— Какво? Ти си моя сестра, не е честно да заставаш на негова страна. Дори не си чула моята. Не че е твоя работа. Не знаеш ли, че никога не трябва да заставаш срещу сестра си?
Тя свива устни.
— И каква е твоята страна?
— Моята страна е… сложно е. Питър още има чувства към Дженевив…
— Той вече не я приема по този начин. Не си измисляй извинения.
— Ти не видя каквото видях аз, Кити! — избухвам.
— И какво си видяла? — предизвиква ме тя, вирнала брадичка като оръжие. — Кажи.
— Не е само заради това, което видях. Знаех го през цялото време. Просто… няма значение. Ти няма да разбереш.
— Видя ли го да я целува? Видя ли го?
— Не, но…
— Никакво „но“. — Тя присвива очи. — Има ли нещо общо с онзи тип със странното име? Джон Амбертън Макларън или какъвто беше там?
— Не! Защо говориш така? — Въздишам и добавям: — Чакай малко! Да не си ми чела пак писмата?