Татко е прокуден в стаята си за цялата нощ, което той приема с явно облекчение — но не и преди да го накараме да свали от стаята ми малкия старомоден скрин с чекмеджета. Аз подреждам красиво в нея нощници, пижами и пухкави чехли. От трите ни аз имам най-много пухкави чехли.
Всички веднага обличат пижамите, кикотят се, пищят и се боричкат за тях.
Аз съм с бледорозов пеньоар, който купих от магазин за втора употреба чисто нов, още с етикетчето. Чувствам се като Дорис Дей в „Пижамената игра“. Липсват ми само пухени чехли с токчета. Опитах се да убедя Кити да гледаме стар филм, но тя отхвърли идеята на мига. За по-забавно си навих косата на ролки. Предложих и на момичетата да им навия косите, но те се разпищяха и отказаха.
Толкова са шумни, че не спирам да повтарям:
— Момичета, момичета!
По средата на маникюрената сесия забелязах, че Кити е някак унила. Мислех си, че ще е в стихията си, душата на купона, но тя не се отпуска и играе с Джейми.
Когато всички момичета се качват в стаята ми, за да си направят маските за лице, които приготвих, хващам Кити за лакътя.
— Забавляваш ли се? — Тя кима и опитва да се измъкне, но аз я гледам строго. — Честна сестринска?
Кити се колебае.
— Шаней и Софи са станали много добри приятелки — казва тя и очите й се пълнят. — Както ние бяхме с нея преди. Видя ли как си направиха еднакъв маникюр? Не ме попитаха дали и аз искам такъв.
— Не мисля, че са искали да те изолират.
Свива кокалестите си рамене.
Прегръщам я, но тя стои сковано и аз придърпвам главата й към рамото си.
— Понякога е трудно с най-добрите приятелки. И двете растете и се променяте, а това рядко става с една и съща скорост.
Тя вдига рязко глава и аз пак я притискам към рамото си.
— Това ли се случи с теб и Дженевив? — пита ме.
— Честно да ти кажа, не знам какво се случи с мен и Дженевив. Тя се премести и останахме приятелки, а после вече не бяхме. — Малко късно се усещам, че не е най-подходящата утеха за човек, който се чувства изолиран от приятелите си. — Но съм сигурна, че това няма да се случи с теб.
Тя въздиша примирено.
— Защо нещата не могат да си останат същите като преди?
— Тогава нищо няма да се променя и ти няма да пораснеш; ще си останеш вечно на девет и никога няма да бъдеш на десет.
Тя изтрива нос с опакото на ръката си.
— Може да ми хареса.
— Тогава никога няма да шофираш, да отидеш в колеж или да купиш къща и да осиновиш много кучета. Знам, че искаш всичко това. Ти имаш приключенски дух и докато си дете, не можеш да го осъществиш, защото трябва да получаваш разрешението на възрастните. Но щом пораснеш, ще можеш да правиш каквото поискаш и няма да трябва да питаш никого.
Тя казва с въздишка:
— Да, вярно е.
Приглаждам косата й назад от челото.
— Искаш ли да пусна филм за гостите ти?
— На ужасите ли?
— Разбира се.
Тя веднага минава в режим на преговори като истинска бизнесдама, каквато всъщност е.
— Трябва да е за възрастни обаче. Не детски.
— Добре, но ако момичетата се изплашат, няма да спиш при мен. Последния път ме държахте будна цяла нощ. И ако родителите се обадят да се оплачат, ще им кажа, че сте пуснали филма сами.
— Няма проблем.
Гледам я как лети по стълбите. Може да е невъзможна, но я харесвам такава, каквато е. Не бих имала нищо против да си остане вечно на девет. Сега проблемите й са още незначителни; събират се в дланта ти. Харесва ми да зависи от мен. Нейните грижи и нужди ме карат да забравя моите. Харесва ми да съм необходима, да съм отговорна за някого. Раздялата с Питър не е толкова значима, колкото факта, че Катрин Сонг Кови навършва десет. Тя расте като гъбка без майка, само с две сестри и с баща. Това не е малко постижение. Това е нещо изключително.
Но пък десет… леле. На десет вече не си малко момиченце. А нещо по средата. Мисълта, че тя пораства, че ще надрасне играчките си, комплекта за рисуване… ме прави малко меланхолична. Порастването наистина е горчиво-сладко.
Телефонът ми бръмчи, получавам жално съобщение от татко:
Безопасно ли е да сляза долу? Много съм жаден.
Чисто е.
Разбрано.
47
Преследването на Дженевив ми е някак странно познато. Всякакви малки подробности се завръщат. Опияняваща комбинация от нещата, които преди знаех за нея, и нещата, които не знам. Тя минава през закусвалнята „Уенди“ и без дори да погледна, знам какво има в торбичката. Малък леден шейк, малки картофки и шест пилешки хапки.