С Джон я следваме известно време през града, но я губим на светофар, затова тръгваме направо към „Белвю“ Имам среща на комитета по планиране на военновременния купон. Той наближава и ние удвояваме усилията, за да сме готови навреме. „Белвю“ се превърна в моето убежище, в моето безопасно място във всичко това. Отчасти защото Дженевив не знае за него, затова не може да ме очисти там, но и защото единствено там няма да срещна нея и Питър, които вече са свободни да правят каквото решат заедно.
В началото на срещата завалява сняг. Всички се събират до прозорците да гледат, клатят глави и казват:
— Сняг през април! Можете ли да повярвате? — А после се заемаме отново с украсата. Джон помага с банера.
Когато приключваме, навън е натрупал няколко сантиметра сняг, който вече се е заледил.
— Джони, не можеш да караш в такова време. Абсолютно ти забранявам — казва Сторми.
— Бабо, ще се оправя. Аз съм добър шофьор.
Тя го плясва по ръката.
— Казах ти да не ме наричаш „бабо“! Само Сторми. Отговорът е „не“. Категорична съм. Тази нощ двамата оставате в „Белвю“. Твърде опасно е. — Поглежда ме строго. — Лара Джийн, обади се още сега на баща си и му кажи, че не ти позволявам да излизаш в това време.
— Той може да дойде да ни вземе — предлагам аз.
— И горкият вдовец да катастрофира по пътя насам? Не. В никакъв случай. Дай ми телефона си. Аз ще му се обадя.
— Но… утре сме на училище — казвам аз.
— Отменено е — заявява тя с усмивка. — Току-що съобщиха по телевизията.
— Но аз нямам никакви вещи тук! Нямам четка за зъби, пижама, нищо!
Тя ме прегръща.
— Успокой се и остави на Сторми да се погрижи за всичко. Не тревожи малката си красива главица.
И така, с Джон Амброуз Макларън прекарваме нощта заедно в старчески дом.
* * *
Снежна буря през април е магическо нещо. Дори да е заради климатичните промени. Няколко розови цветя вече са напъпили в градината пред дневната на Сторми и снегът ги ръси силно, както Кити поръсва захар върху палачинките — бързо и по много. Скоро вече розовото не се вижда — всичко е покрито с бяло.
Играем на дама в дневната на Сторми, на голяма табла за дама, каквато се продава в „Кракър Баръл“. Джон ме би два пъти и не спира да ме пита дали го оставям да победи. Аз си мълча, но отговорът е „не“, просто е по-добър от мен на дама. Сторми сервира пиня колада, която е смесила в блендера си със „съвсем мъничко ром, колкото да ни сгрее“, и изпече в микровълновата замразени банички със спанак, които никой не докосва. Бинт Крозби звучи от уредбата. Към девет и половина Сторми се прозява и казва, че скоро ще си ляга. С Джон се споглеждаме — още е много рано и аз не помня откога не съм си лягала преди полунощ.
Сторми настоява да остана при нея, а Джон щял да спи в гостната на господин Моралес. Джон не е особено възхитен от идеята, защото пита:
— Не мога ли да спя тук на пода?
Изненадана съм, когато тя поклаща глава.
— Не смятам, че бащата на Лара Джийн ще одобри това!
— Наистина не мисля, че татко ще има нещо против, Сторми — обаждам се аз. — Мога да му се обадя, ако искаш.
Отговорът е категоричен: Джон трябва да спи при господин Моралес. За дама, която все ми казва да си живея живота и да си нося презерватив, тя е доста по-старомодна, отколкото предполагах.
Сторми дава на Джон кърпа за лице и стиропорени тапи за уши.
— Господин Моралес хърка — казва му, докато го целува за лека нощ.
Джон вдига вежди.
— Откъде знаеш?
— Не би искал да знаеш! — Тя влиза с танцова стъпка в кухнята като гранддама, каквато всъщност е.
Джон ми шепне:
— Наистина не искам да знам.
Прехапвам вътрешността на бузата си, за да не се засмея.
— Пусни телефона си на вибрация — заръчва ми той, преди да излезе. — Ще ти пиша.
* * *
Чувам хъркането на Сторми и шепота на ледените снежинки, които удрят по прозореца. Не спирам да се въртя в спалния чувал на Сторми, въртя се, горещо ми е и ми се иска тя да не беше усилила толкова отоплението. Възрастните хора все се оплакват колко било студено в „Белвю“ и че отоплението било „ужасно“, както казва Дани от сграда „Азалия“. На мен ми се струва доста горещо. Прасковената сатенена нощница с висока яка, която Сторми настоя да облека, не облекчава положението. Лежа настрани, играя на „Кенди Кръш“ на телефона си и се чудя кога Джон най-после ще ми пише.