* * *
Искаш ли да играем в снега?
Отговарям веднага:
ДА! Тук е много горещо.
В коридора след две минути?
Ок.
Ставам толкова бързо, че едва не се спъвам в чувала. Светвам с телефона, за да си намеря палтото и ботушите. Сторми продължава да хърка. Не мога да намеря шала си, но не искам да карам Джон да чака, затова хуквам навън без него.
Той вече е в коридора. Косата му е щръкнала на тила и си мисля, че само заради това бих могла да се влюбя в него, ако си позволя. Когато ме вижда, той протяга ръце и пее:
— Искаш ли да направим снежен човек? — Аз се смея така силно, че той добавя: — Тихо, ще събудиш хората! — Което само ме разсмива още повече.
— Едва десет и половина е!
Хукваме по покрития с килим коридор и се смеем възможно най-тихо. Но колкото повече се опитваш да потискаш смеха, толкова по-трудно е да спреш.
— Не мога да спра да се смея — пъшкам аз, когато изтичваме през плъзгащите се врати в двора.
И двамата сме останали без дъх; спираме рязко.
Земята е покрита с дебела снежна пелена, като овча вълна. Толкова е красиво и притихнало, че сърцето почти ме боли от удоволствие. Осъзнавам, че съм щастлива, защото не съм се сетила нито веднъж за Питър. Обръщам се към Джон, той ме гледа с лека усмивка, която предизвиква пърхане в корема ми.
Завъртам се в кръг и пея:
— Искаш ли да направим снежен човек? — А после пак започваме да се кикотим.
— Заради теб ще ни изхвърлят оттук — предупреждава ме той.
Хващам го за ръцете, карам го да се завърти с мен възможно най-бързо и викам:
— Спри да се преструваш, че живееш тук, старче!
Той пуска ръцете ми и двамата се препъваме. После грабва шепа сняг и започва да я прави на топка.
— Старче, значи? Ще ти покажа кой е старче!
Бягам далеч от него и се пързалям по снега.
— Да не си посмял, Джон Амброуз Макларън!
Той хуква след мен, смее се и диша тежко. Успява да ме сграбчи през кръста и вдига ръка, сякаш ще пъхне снежната топка в гърба ми, но в последната секунда ме пуска. Гледа ме с широко отворени очи.
— Боже! Да не си с нощницата на баба ми под палтото?
Аз се кикотя и питам:
— Искаш ли да видиш? Много е колоритна. — Понечвам да откопчая палтото си. — Чакай, първо се обърни.
Той клати глава, но се подчинява.
— Това е странно. — Още щом се обръща, грабвам шепа сняг, правя я на топка и я слагам в джоба на палтото си.
— Добре, обърни се.
Джон се обръща и аз запращам топката право към главата му. Удря го в окото.
— Ох! — вика той и се бърше с ръкав.
Аз ахвам и тръгвам към него.
— Боже! Много съжалявам. Добре ли си…
Той вече загребва сняг, хвърля го към мен и така започва боят със снежни топки. Преследваме се из двора и аз отбелязвам още едно страхотно попадение в гърба му. Обявяваме примирие, когато се подхлъзвам и едва не падам по задник. За щастие Джон ме хвана навреме. Не ме пуска веднага. Взираме се един в друг за секунда, ръката му е на кръста ми. По миглите му има снежинки.
— Ако не знаех, че още си хлътнала по Кавински, щях да те целуна.
Потрепервам. Преди Питър, най-романтичното ми преживяване беше с Джон Амброуз Макларън, в дъжда, с топките. А сега това. Колко странно, че така и не започнах да излизам с Джон, а именно с него са два от най-романтичните ми мигове.
Той ме пуска.
— Замръзваш. Да се прибираме.
Отиваме в салона на етажа на Сторми да седнем и да се размразим. Там свети само една лампа за четене и е сумрачно и тихо. Изглежда, всички обитатели са се прибрали в апартаментите си. Странно е да съм тук без Сторми или някой от другите. Сякаш си в училище през нощта. Седим на канапе във френски стил и аз си събувам ботушите, за да си стопля краката. Размърдвам пръсти, за да започна да ги усещам.
— Жалко, че не можем да запалим огън — казва Джон, протяга ръце и гледа към камината.
— Да, не е истинска. Сигурно има някакъв закон, който забранява истински камини в старческите домове… — Замълчавам, защото виждам Сторми — с коприненото кимоно, излиза от апартамента си и тръгва на пръсти по коридора. Към апартамента на господин Моралес. Господи!
— Какво? — пита Джош и аз запушвам устата му с длан. Смъквам се на дивана чак до пода. Дърпам и него до мен. Оставаме там, докато не чуваме щракването на затваряща се врата.
— Какво става? — пита той. — Какво видя?
— Не знам дали искаш да знаеш — прошепвам в отговор.
— Господи! Какво беше? Просто ми кажи.
— Видях Сторми с червеното кимоно, промъкваше се към апартамента на господин Моралес.