— О, господи! — казва той задавено. — Това е…
Поглеждам го съчувствено.
— Знам, съжалявам.
Той клати глава и се обляга на дивана, протегнал дългите си крака напред.
— Еха. Това е уникално. Прабаба ми води по-активен сексуален живот от мен.
Не мога да се сдържа и питам:
— Ами… значи не си правил секс с много момичета? — И бързо добавям: — Извинявай, аз съм много любопитна. — Чеша се по бузата. — Може да се каже дори, че съм прекалено любопитна. Не е нужно да отговаряш, ако не искаш.
— Не, ще отговоря. Никога не съм правил секс.
— Какво! — Не мога да повярвам. Как е възможно?
— Защо си толкова шокирана?
— Не знам, предполагам, съм си мислила, че всички момчета го правят.
— Е, имал съм само едно гадже и тя беше религиозна, затова така и не го направихме, което не беше проблем. Повярвай ми, не всички момчета правят секс. Бих казал, че повечето не правят. — Замълчава и пита: — А ти?
— И аз никога не съм правила.
Смръщва се объркан.
— Чакай, аз си мислех, че ти и Кавински…
— Не. Защо си мислел така? — О, видеото. Преглъщам с усилие. А си въобразявах, че вероятно е единственият, който не го е виждал. — Видял си видеото във ваната.
Той се колебае, после казва:
— Да. Отначало не знаех, че си ти, чак до партито с капсулата на времето, когато разбрах, че сте заедно. Едно момче ми го показа в училище, но не се загледах внимателно.
— Само се целувахме — казвам и свеждам глава. — Иска ми се да не го беше виждал.
— Защо? Честно, за мен няма никакво значение.
— Предполагам, че ми харесваше да си мисля, че в твоите очи съм друга. Усещам, че сега хората ме гледат различно, но ти все още ме смяташе за старата Лара Джийн. Разбираш ли ме?
— Но аз точно така те виждам. За мен си същата. Винаги ще те виждам така, Лара Джийн.
Думите му, погледът му, ме карат да усетя топлина, златиста, чак до замръзналите пръсти на краката ми. Искам да ме целуне. Искам да видя дали е различно от целувката с Питър, дали ще облекчи болката. Дали ще ме накара да го забравя, поне за малко. Но може би той усеща това — че Питър е някак тук с нас, в мислите ми — защото не предприема нищо.
Вместо това ме пита:
— Защо винаги ме наричаш с цялото ми име?
— Не знам. Предполагам, че така мисля за теб.
— Това значи ли, че често мислиш за мен?
Смея се.
— Не, казвам, че когато мисля за теб, което не е много често, мисля по този начин. Първия ден в училище все трябваше да обяснявам на учителите, че Лара Джийн е първото ми име, а не просто Лара. И после помниш ли как господин Чъдни започна да те нарича Джон Амброуз заради това? „Господин Джон Амброуз“.
Джон имитира надут британски акцент:
— Господин Джон Амброуз Макларън Трети, мадам.
Смея се. Не съм срещала никой Трети досега.
— Наистина ли?
— Да. Дразнещо е. Татко е Младши, затова е Джей Джей, но в нашата голяма фамилия още ме наричат Малкия Джон. — Прави физиономия. — Звучи като някакъв рапър или онзи тип от „Робин Худ“.
— Имаш изискано семейство. — Само веднъж съм виждала майка му, когато дойде да го вземе от училище. Изглеждаше по-млада от другите майки, имаше млечнобяла кожа като него, а косата й също беше по-дълга, отколкото на другите майки, светлоруса.
— Не. Семейството ми изобщо не е изискано. Мама снощи направи десерт от компот. И татко яде пържолата добре изпечена. Освен това ходим на почивка само на места, където може да се стигне с кола.
— Мислех си, че семейството ти е… богато. — Внезапно ме досрамява от думата „богато“. Неудобно е да говориш за парите на хората.
— Строителната компания на татко е доста успешна, но той се гордее, че се е издигнал сам. Не е ходил в колеж, нито бабите и дядовците ми. Сестрите ми бяха първи в семейството.
— Не знаех. — Колко много неща научавам за Джон Амброуз Макларън!
— Сега е твой ред да ми кажеш нещо за себе си, което не знам — казва той.
— Ти вече знаеш повече от останалите. Любовното ми писмо беше изчерпателно.
* * *
На следващата сутрин кихам, докато си обличам палтото, и Сторми вдига тънката си вежда.
— Да не си се простудила, докато игра в снега снощи с Джони?
Свивам се от срам. Надявах се да не повдигне въпроса. Последното, което искам да обсъждаме сега, са среднощните й срещи с господин Моралес! Видяхме я как се върна в апартамента си и изчакахме половин час, преди Джон да отиде в апартамента на господин Моралес.
— Извинявай, че се измъкнахме — казвам вяло. — Беше още много рано и не можехме да заспим, затова решихме да поиграем в снега.
Тя маха с ръка.
— Точно на това се надявах. — Смига ми. — Затова и накарах Джони да остане при господин Моралес, разбира се. Къде отива забавлението, ако няма някоя и друга пречка по пътя?