Той се взира в лицето ми.
— Ами ти? На теб харесва ли ти?
Изчервявам се.
— Да. Мисля, че изглеждаш… супер.
* * *
Оказва се, че Марго е права, както винаги. Сторми е подкъсила роклята и сега е доста над коляното.
— Още имам хубави крака — заявява тя и се върти. — Най-хубавата ми черта, благодарение на ездата, когато бях момиче. — Деколтето й също е дълбочко.
Един белокос мъж, който дойде с автобуса от „Фърнклиф“, я оглежда одобрително, а Сторми се преструва, че не забелязва, но не спира да пърха с мигли и да кърши снага с ръка на хълбока. Сигурно това е хубавецът, за когото ми спомена.
Снимам я до пианото и изпращам веднага снимката на Марго, която ми връща усмихнати човечета и два вирнати палеца.
Поставям американския флаг в средата на масата и гледам как Джон влачи една маса към средата на залата по указания на Сторми, когато Алиша изниква до мен и двете се взираме в него.
— Трябва да излизаш с него.
— Алиша, нали ти казах, че току-що прекъснах връзка — шепна й аз. Не мога да отделя очи от него, с тази униформа.
— Е, започни нова. Животът е кратък. — За първи път Алиша и Сторми са на една вълна.
Сторми оправя връзката на Джон и малката шапка. Дори плюнчи пръст и се опитва да приглади косата му, но той се отдръпва. Среща погледа ми и прави трескава физиономия: „Помощ!“.
— Спаси го — казва Алиша. — Аз ще довърша масата. Вече подредих витрината за лагера за интернирани. — Сложила я е до вратата и е първото, което се вижда на влизане.
Бързам към Джон и Сторми. Тя ми се усмихва.
— Виж я, не е ли абсолютна кукла? — После се отдалечава величествено.
Джон казва с искрено изражение:
— Лара Джийн, ти си абсолютна кукла.
Смея се и докосвам косата си.
— Кукла с кифла на главата.
Хората започват да влизат, макар че още няма седем. Забелязала съм, че възрастните хора по принцип винаги идват по-рано. Още не съм подготвила музиката. Сторми казва, че когато даваш парти, музиката е най-важната ти работа, защото определя настроението още щом гостите влязат. Започвам да се притеснявам. Има още много за вършене.
— Най-добре да приключа с подготовката.
— Кажи ми аз какво да направя — казва Джон. — Аз съм твой подчинен в този гуляй. Нали са ги наричали „гуляи“ през четиридесетте?
— Вероятно! — смея се аз и бързо добавям: — Може ли да включиш тонколоните и айпода? Те са в голямата торба до масата с напитките. И може ли да доведеш госпожа Тейлър от 5А? Обещах й ескорт.
Той ми козирува и хуква. По гръбнака ми пробягват тръпки като мехурчета в сода. Тази нощ ще е паметна!
* * *
Вече мина час и половина от началото на партито и Кристал Клемънс, една дама от етажа на Сторми, повежда всички на урок по суинг танци. Разбира се, Сторми е отпред и дава всичко от себе си. Аз се поклащам до масата с напитките: едно-две, три-четири, пет-шест. По-рано танцувах с господин Моралес, но само веднъж, защото жените ме разкъсваха с очи, задето заемам приемлив и читав кавалер. Мъжете са крайно недостатъчни в старческите домове, затова няма партньори за танц дори за половината дами. Чух няколко жени да си шушукат колко грубо било джентълмен да не танцува, когато има дами без партньори — и гледаха красноречиво към бедния Джон.
Той стои в другия край на масата, пие кока-кола и кима в такт с музиката. Бях толкова заета, че не успяхме да поговорим. Навеждам се над масата и му викам:
— Забавляваш ли се?
Той кима. После, съвсем внезапно, стоварва чашата така силно, че масата потреперва и аз подскачам.
— Добре — казва той. — Направи го или умри.
— Какво?
— Да танцуваме.
— Не е нужно, ако не го искаш, Джон — отвръщам свенливо.
— Не, искам го. Сторми не ме учи да танцувам суинг за нищо.
Ококорвам се.
— Кога те е учила на суинг?
— Не мисли за това. Просто танцувай с мен.
— Е… а останаха ли ти бонове? — шегувам се аз.
Той вади един от джоба на панталона си и го плясва на масата. После ме хваща за ръката и ме води в центъра на дансинга като войник, тръгнал към бойното поле. Безкрайно съсредоточен е. Дава знак на господин Моралес, който се зае с музиката, защото само той може да се оправя с моя телефон. Глен Милър ревва от тонколоните.
Джон ми кима решително.
— Да го направим.
И тогава започваме да танцуваме. Стъпка назад, стъпка встрани, после заедно, настрани, и отново. Стъпка назад, едно-две-три, едно-две-три. Настъпихме се около милион пъти, но той ме върти по дансинга, лицата ни са зачервени и се смеем. Когато песента свършва, ме дърпа и ме завърта за последен път. Всички ръкопляскат. Господин Моралес вика: