— За младите!
Джон ме хваща и ме вдига във въздуха, все едно сме фигуристи, и тълпата избухва. Аз се усмихвам така усилено, че имам чувството, че лицето ми ще се счупи.
* * *
По-късно, Джон ми помага да сваля всички украси и да ги опаковам. Излиза до паркинга с двата големи кашона, а аз оставам да се сбогувам с хората и да се уверя, че не сме забравили нещо. Още съм в приповдигнато настроение. Партито мина много добре и Джанет беше доволна. Тя дойде, стисна рамото ми и каза: „Гордея се с теб, Лара Джийн“. А и танцът с Джон… Ако бях още на тринайсет, направо щях да умра. Но сега, на шестнайсет, се изнасям по коридора на старческия дом като в сън.
Изплувам от входа, когато виждам, че Дженевив и Питър вървят към мен. Тя го е хванала за ръка и сякаш сме в машина на времето, а изминалата година никога не се е случвала. Ние никога не сме се случвали.
Приближават се. Вече са на десетина крачки от мен и аз замръзвам на мястото си. Няма ли начин да избягам от това? От това унижение, от поредната загуба? Бях толкова запленена от партито и от Джон, че съвсем забравих за играта. Какви са вариантите ми сега? Ако се обърна и изтичам вътре, тя просто ще ме чака на паркинга цяла нощ. И просто така — отново се превръщам в зайче в лапите й. И просто така — тя побеждава.
Но вече е твърде късно. Те ме забелязват. Питър пуска ръката й и ме пита:
— Какво правиш тук? И какъв е този грим? — Сочи към очите и устните ми.
Бузите ми пламват. Пренебрегвам коментара за грима и казвам само:
— Работя тук, забрави ли? Знам ти защо си тук, Дженевив. Питър, благодаря ти, че й помагаш да ме очисти. Наистина си много услужлив.
— Кови, не съм дошъл да й помогна да те очисти. Дори не знаех, че си тук. Казах ти, че не ми пука за тази игра! — Обръща се към Дженевив и казва обвинително: — Нали трябваше да вземеш нещо от приятелка на баба ти?
— Така е — отвръща тя. — Това е просто изумително съвпадение. Предполагам, че печеля, нали?
Толкова е самодоволна, толкова уверена в себе си и в победата си над мен.
— Още не си ме докоснала. — Дали да не изтичам вътре? Сторми ще ми позволи да остана през нощта, ако се наложи.
Тогава червеният мустанг на Джон приближава с рев през паркинга.
— Здрасти — казва Джон и Питър и Джен го зяпват смаяни. Едва тогава осъзнавам колко странно изглеждаме: Джон с униформа от Втората световна и с малката шапка, а аз с буклата и червеното червило.
Питър го оглежда.
— Ти какво правиш тук?
Джон отвръща нехайно:
— Прабаба ми живее тук. Сторми. Може да си чувал за нея. Тя е приятелка на Лара Джийн.
— Сигурна съм, че не помни — обаждам се аз.
Питър ме поглежда смръщен и разбирам, че наистина не помни. Съвсем в негов стил.
— Ами дрехите? — пита намусено.
— Военновременно парти — отвръща Джон. — Много ексклузивно. Само за ВИП персони, съжалявам. — После наглася шапката си.
Виждам, че това вбесява Питър, и съм много доволна.
— Какво е това парти, по дяволите? — пита ме Питър.
Джон прокарва ръка по луксозната седалка до себе си.
— Парти от Втората световна.
— Не питах теб, питах нея — сопва се Питър. Гледа ме настойчиво. — Това среща ли е? Ти с него ли излизаш? И чия е тази кола?
Преди да отговоря, Дженевив пристъпва към мен и аз отскачам. Скривам се зад колоната.
— Не бъди такова бебе, Лара Джийн. Просто приеми, че ти губиш, а аз печеля!
Надниквам иззад колоната и Джон ме поглежда красноречиво: „Качвай се“. Кимам бързо, той отваря вратата откъм моята страна и аз хуквам към колата с всички сили. Едва затварям вратата и той потегля, а Питър и Джен ни дишат прахта.
Обръщам се да погледна. Питър се взира след нас с отворена уста. Ревнува и аз съм доволна.
— Благодаря, че ме спаси — казвам задъхана. Сърцето ми пак бумти в гърдите.
Джон гледа право напред с широка усмивка на лицето.
— За теб винаги.
Спираме на светофар, той обръща глава, поглежда ме и започваме да се смеем като луди. Отново оставам без дъх.
— Видя ли израженията им? — смее се той и отпуска глава на волана.
— Беше класика!
— Като на филм! — Усмихва се, а сините му очи светят.
— Точно като на филм. — Облягам глава на седалката и гледам луната с широко отворени очи, толкова широко, че чак ме боли. Аз съм в червен мустанг кабриолет и седя до момче в униформа, нощният въздух е като хладна коприна върху кожата ми, небето е осеяно със звезди и аз съм щастлива.