Прочитам инструкциите още веднъж. Числото на звяра, 666, бележи пътя по продължение на скалата от камъка Льогберг до Скалдбрейдур. Двамата с Тран се споглеждаме обезверени.
— Няма пещера — потвърждавам аз и изритвам един от лежащите наблизо камъни.
— Снори може да е използвал естествена пещера в скалата и после да я е скрил — предлага Тран, — по същия начин, по който египтяните са запречвали входовете на царските гробници с камъни след края на погребалната церемония.
— Но нали местните хора щяха да забележат, ако една естествена пещера в скалата бъде скрита?
— Местни хора? Огледай се. Можеш ли да си представиш по-отдалечено и безлюдно място? А освен това по времето на Снори то е било още по-безлюдно, ако това изобщо е възможно. Най-видните исландци са идвали на остров Тингвелир веднъж в годината. Едва ли някой от тях би обърнал особено внимание на факта, че входът на пещера, който предишната година е бил отворен, сега е запречен от скално срутване.
— Не е ли било твърде рисковано нещо да бъде скрито в пещера на този остров?
— Точно обратното. Винаги е имало някаква тайнственост, свързана с Тингвелир. Нещо почти свещено. За Снори това би бил един съвсем очевиден избор.
Поглеждаме към сипеите в основата на скалата.
— Мислиш ли, че входът на пещерата може да бъде скрит в някой пролом или в процеп под земята? — пита ме Тран.
— И след това покрит с камъни?
Двамата отново поглеждаме към сипеите.
3.
Започваме да копаем, студентите също се включват.
Едно от нещата, които научаваш, занимавайки се с археология, е да бъдеш безкрайно търпелив. Археологията е най-подходяща за тези, които са търпеливи, педантични, щателни и скромни. Все пак в археологията рядко се случва някой да се прочуе, а по-голямата част от работата е свързана с ровене из огромни количества почва, глина и почти неразбираеми формуляри за регистриране и каталогизиране на находките. Веднъж на всяко столетие някой открива нещо умопомрачително като Тутанкамон или Троя.
След повече от час сме успели да изровим около метър от сипеите. Нищо. Камъните тупкат на земята зад нас и се търкалят в купчини и преспи. Не след дълго сме принудени да образуваме редица, а камъните се предават от човек на човек.
Трябва да сме изровили поне няколко тона камъни, когато внезапно едно младо момиче, което не можах да не забележа, надава вик. Всички спираме. Разпръсвам малки камъни и чакъл във всички посоки, докато тичам към нея.
Някой е издълбал правоъгълна ниша в повърхността на скалата, на дълбочина от около десет сантиметра. С треперещи пръсти, аз избърсвам пръстта и мъха. Студентите ахват.
В камъка са издълбани три символа.
Анкх, руна на Тир и кръст.
4.
Придружаваме студентите обратно до паркинга и ги лъжем, че ще продължим с разкопките на сутринта. Те протестират. Искат да изследват пещерата. Сега. Искат да разберат какво сме намерили. Сега, не утре. Разбирам ги. Но нямаме нужда от тях. Тяхното присъствие и любопитство само ще усложни и забави работата. Тран им казва, че ще прекара остатъка от деня в правене на измервания и подготвяне на пещерата за утрешната екскавация. Солидната му репутация придава авторитет и истинност на лъжите му. Неохотно и съвсем видимо разочаровани, студентите поемат към Рейкявик. Двамата с Тран стоим напълно неподвижно, чакайки и последният минибус да изчезне отвъд хоризонта. След това хукваме обратно и продължаваме с преместването на камъните.
Отнема ни малко повече от два часа да открием входа на пещерата. Час и половина по-късно вече сме махнали достатъчно камъни от входа.
Тран завързва найлоново въже за един камък близо до отвора. Стискайки въжето с всичка сила, аз стъпвам в дупката и се спускам надолу в мрака. Не след дълго краката ми стъпват върху неравна земя.
Пещерата не е особено голяма. Слънцето изпраща един-единствен заблуден лъч светлина през отвора.
Тран се спуска по-бързо и аз го хващам с две ръце.
Намираме се в естествена пещера във вулканичната скала. Тя е дълбока четири или пет метра и широка около два-три метра. Включваме лампите на каските си. Светлината отскача от стените и се плъзга по тях. Тран привлича вниманието ми. До западната стена виждам нещо като олтар, изграден от старателно оформени парчета лава. Тъй като е направен от същия материал, който съставя всичко, което го заобикаля, олтарът е доста добре замаскиран. Тежка, гладка каменна плоча лежи върху продълговатата му форма.