Той навива документа и го връща обратно в кутията. Пренасяме ковчежето надолу по спираловидната стълба в мазето, където най-древните и ценни исландски ръкописи се съхраняват в трезор с внимателно поддържана температура и влажност на въздуха. Зад една дебела стоманена врата се пази цялата писмена история на северните народи, наредена на рафтове високи около метър, грижливо опакована в хартия и натъпкана в плоски картонени кутии.
В този непробиваем трезор, намиращ се в подземието на института „Арни Магнусон“, двамата с Тран скриваме ковчежето, съдържащо свитъците от Тингвелир.
7.
Денят се оказва много дълъг. Полиция. Журналисти. Учени. Всички искат да чуят историята, отново и отново.
В таксито по пътя за хотел „Лейфур Ериксон“ получавам обаждане от старшия инспектор на Боргарнес.
Току-що са получили доклад за влизане с взлом в апартамента за гости в Снорастофа. Изглежда вероятно взломът да е бил извършен вчера, скоро след като аз си бях тръгнал. Той добавя:
— Говорих с полицията в Рейкявик и с оглед на всичко, което се е случило, те се съгласиха да изпратят патрулна кола пред хотела ви. За всеки случай.
Таксито спира пред хотела. Плащам. Мисля си, че „за всеки случай“ звучи твърде зловещо.
Руническият код
1.
Обичам хотелите. Винаги се чувстваш като у дома си. Винаги се чувстваш като част от обществото, но то никога не те тормози с нежелано внимание. Когато излезеш, някой влиза в стаята, оправя леглото ти и подрежда всичко, без да се оплаква. Когато се върнеш, изтощен и сит, всичко е чисто, подредено и хубаво.
С щастлива усмивка, аз отварям вратата и влизам в стая 206.
Двама са.
Араби.
Единият е огромен и мускулест и сигурно тежи над сто килограма. Очите му са две черни ями. Разпознавам го. Той е гигантът от снимката, която Сира Магнус ми изпрати. Обръснал е главата си, но е запазил огромния си мустак. Бузите и брадичката му са потъмнели от набола брада.
Другият е нисък, но набит и добре сложен, като навита пружина. На лицето му има болезнено изражение, сякаш е прекарал цялото си детство с остро камъче в обувката.
И двамата носят добре изгладени, тъмносиви костюми.
И са в моята хотелска стая.
Ниският стои зад отворената врата, на около метър от мен. Гигантът седи на стол до прозореца.
Аз стоя неподвижно. Леденото острие на страха се е забило дълбоко в сърцето ми и ме е приковало за пода. Мога да се обърна и да хукна по коридора и след това надолу по стълбите. Но ме спират две неща. Първото са коленете ми, които треперят толкова силно, че карат цялото ми тяло да се тресе. Второто е пистолетът, който по-малкият от двамата араби е насочил право в мен.
Благодарение на дебелите очила и на детската ми мания по всякакви оръжия, аз разпознавам пистолета. Глок.
— Моля ви — изскимтявам.
Ниският затваря врата.
Подушвам слаба миризма на афтършейв и пури.
— Добър вечер, г-н Белтьо — казва по-дребният арабин на английски. Гласът му е сух като пустинен вятър.
Сърцето ми тупти толкова пронизително, че ушите ми бучат. Отчаяно се опитвам да си поема въздух.
Той ми махва да вляза в стаята. Аз послушно правя няколко несигурни крачки напред.
— Какво искате? — Жалък и неуспешен опит да установя някакъв контрол върху ситуацията. Гласът ми трепери силно и звучи така, сякаш плача.
Гигантът прокарва ръка през лицето си. Кожата му е груба. Трябва да е стоял на открито по време на твърде много пясъчни бури. Носът му хвърля сянка.
— Къде са те?
— Какво?
Устата ми е толкова пресъхнала, че езикът ми залепва за небцето.
Ниският махва с пистолета и изкрещява:
— Къде са свитъците?
Свитъци. Ръкописи.
За секунда през главата ми минава мисълта да се престоря, че нямам представа за какво говори. Но само за момент. Защото знанието за това, което двамата могат да ми причинят, ме е превърнало в жалък треперещ лист, в едно достойно за презрение същество, свито от страх.
— Не са в мен!
Гласът ми трепери. Ръцете ми треперят. Коленете ми треперят.
Мъжът в стола става. Той е дори по-огромен, отколкото си представях. Монолит от мускули. Прави ми знак да се приближа. Веднага щом се подчинявам, той ме сграбчва за ризата и ме дръпва към себе си. Мога да подуша ужасния му дъх. Трябва да е изял нещо сурово и кърваво за обяд. Виждам порите в кожата му и бездънните ями на очите му.