Може би е имало причина Уго да ми разкаже различна история: твърдеше, че „Диатесарон“ е пристигнал във Ватикана заедно с анатемосани ръкописи от египетски манастир. Сега се питам дали тази история — както онази за неговата първа среща със Симон в пустинята — не е целяла да ме държи на разстояние, далече от следите на мъчителна истина, която не е бил сигурен дали мога да приема.
Затварям дневника на Уго и го пъхам в расото си. Долу, на пейка в малкия вътрешен двор на хотела, седи сам източнокатолически свещеник. Трима римокатолици, увлечени в разговор, минават, без да му обърнат повече внимание, отколкото на растенията в саксиите. Наблюдавам го известно време, после затварям прозореца. Спомням си как е влязъл взломаджията в апартамента на Уго и затварям капаците на прозорците. Пускам Радио Уно, където повтарят вчерашния футболен мач за Суперкупата. След това се пъхам на тясното местенце, което Петрос ми е оставил от едната страна на леглото, затварям очи и се потапям в потока от познати гласове и ритми. Старая се да потисна усещането, че изведнъж всичко ми се струва несвойствено. Че съм се превърнал в чужденец в собствения си дом.
Посред нощ ме събужда писък. Петрос е седнал в леглото и се взира в мрака.
— Какво? — крясвам. — Какво има?
Чувам шум. Не разбирам от какво е.
— Той е тук! — провиква се Петрос. — Той е тук!
Придърпвам го към гърдите си, за да го защитя. Размахвам другата си ръка в мрака.
— Къде?
— Видях лицето му! Видях го!
Шумът идва иззад вратата. От другата стая.
— Шшшт — прошепвам и притискам Петрос в обятията си.
Капаците на прозорците още са затворени.
— Отче! — разнася се глас. — Какво става вътре?
— Всичко е наред — продължавам да шептя. — Сънувал си кошмар, Петрос. Няма никой.
Той обаче не спира да трепери. Толкова е уплашен, че тялото му е сковано.
— Ето виж — казвам и включвам нощната лампа.
Стаята е непокътната. Агент Фонтана започва да тропа настойчиво.
— Отче! Отворете!
Запътвам се към вратата, залитайки, а Петрос остава вкопчен в мен. Когато отварям, Фонтана прави едно плавно движение: отдръпва ръка от кобура на хълбока си.
— Кошмар — казвам, — просто кошмар.
Обаче Фонтана не гледа мен. Гледа над рамото ми. Първо проверява спалнята, после и всичко останало на излизане. Едва след края на огледа казва нещо, за да успокои Петрос:
— Всичко изглежда наред, отче. Съвсем наред.
Целувам Петрос по челото. Когато отново затварям вратата обаче, чувам Фонтана да казва по радиостанцията:
— Изпратете някой отново да огледа вътрешния двор.
Минава половин час, преди Петрос да заспи. Притиска се в мен, докато го галя по главата. Оставяме лампите светнати. У дома си имаме книжка, от която четем, за да прогоним кошмарите. Разказва се за една костенурка, която оживява след гръмотевична буря. Но костенурката не е тук, затова нежно разтривам нослето на сина си и му пея. И не спирам да се питам дали Майкъл Блек има право.
— Може би трябва да заминем на почивка — размишлявам на глас.
Той кима.
— В Америка — казва сънено.
— Какво ще кажеш за Анцио?
Крайбрежно градче на петдесетина километра южно от Рим. Имам някакви спестени пари, два-три дни няма да ни разорят. И бездруго обмислях специално пътуване.
— Искам да се прибера у дома — казва Петрос.
По капаците на прозорците пробягва лъч от фенерче. Тихичко изпращява полицейска радиостанция.
— Знам, Петрос, знам — прошепвам.
12.
И аз спя неспокойно. Сънувам Уго.
Известно време след нощта, която двамата прекарахме във Ватиканската библиотека, работихме толкова активно заедно, че погрешно приех познанството ни за приятелство. На сутринта след приключението ни в подземието на библиотеката отидохме заедно да обясним откритието на вуйчо Лучио. Би трябвало да говорим с кардинала директор на библиотеката, но Негово високопреосвещенство за нищо на света нямаше да позволи на Уго да си довърши работата, камо ли да допусне ръкописът да остане в ръцете му. Всички служители миряни трябва да подпишат деветдесет и пет морални изисквания за назначението си, а библиотекарите педантично държат на условията, свързани с папската собственост. Според Лучио обаче ставаше дума за доходоносна изложба, затова можехме да разчитаме на него да предпази кокошката, която снася златни яйца. Но не бях предвидил какво още ще предприеме.