— Много пъти съм си мислела, че ще умра — отвърна Марис. — Но никога не съм си представяла живот без летене.
— Зная — рече С’Рела. — Но ето че се случи и просто трябва да се примириш.
— Примирих се — отвърна Марис. — Бях се примирила. — Тя си дръпна ръката. — Започнах нов живот тук. Ако не беше дошла… ако можех просто да забравя…
— Не можеш да забравиш — прекъсна я С’Рела и пак я хвана за ръката. — Безнадеждно е. Трябва да продължиш да правиш онова, което умееш. Ела да преподаваш в „Дървокрил“. Върни се при приятелите си. Да се криеш тук… да се преструваш, че…
— Добре, може и да се преструвам — рязко каза Марис. — Ами ако имам нужда точно от това — да се преструвам, че съм забравила? Ако не мога да понасям мисълта за онова, което изгубих завинаги? Когато те видях на прага, всичко, за което можех да мисля, бяха крилете ти. Дощя ми се да ги дръпна и да отлетя с тях накъдето ми видят очите. А се лъжех, че съм престанала да мисля за тях. Че ще остана тук, с Еван. Вече научих доста като негова помощничка. Чувствам се полезна и необходима. Кол също е тук с дъщеря си. Но щом видях крилете, целият този внимателно строен живот се превърна в пепел.
В стаята се възцари тишина. Когато отново вдигна глава, Марис видя, че по лицето на приятелката й се стичат сълзи.
— Добре де — въздъхна тя. — Кажи ми, ако греша. Кажи ми какво мислиш.
— Мисля — отвърна С’Рела, — че си тръгнала в погрешна посока. Мисля, че сама си създаваш трудности и че ще береш плодовете им след време. Не можеш да изтриеш живота си, сякаш въобще не го е имало. Светът, в който живееш, е пълен с летци. Колко време още ще се криеш тук и ще си въобразяваш, че си помощничка на знахар? Колко дълго можеш да забравиш, че си летец? Ние имаме нужда от теб — ти можеш да си много по-полезна другаде. Марис, ела в „Дървокрил“.
— Не. Не. Не. С’Рела — тази мисъл ми е непоносима. Може и да си права, може наистина да съм избрала погрешен път, но дълго разсъждавах върху това и накрая взех решение. Трябва да продължа да живея и да забравя онова, което изгубих — инак ще полудея. Ти не разбираш — няма да понеса да ги гледам как летят около мен, без да мога да се вдигна сред тях. Не, С’Рела — няма да се върна там.
— Е, добре тогава — въздъхна С’Рела. — Няма да настоявам. Не съм аз, която ще те напътства в живота. Но… ако промениш решението си, знай, че предложението остава в сила.
На следващия ден двамата с Еван станаха рано. Трябваше да отскочат до съседното селище, за да прегледат един самотен старец. Бари също дойде с тях и в края на краищата тя бе онази, която успя да разсмее стареца, докато Марис и Еван се суетяха около него. Марис беше доволна от нея. Тя самата едва се сдържа да не му се скара, докато слушаше несекващите му оплаквания.
— А си мислех, че си отива — оплака се тя на Еван, докато се връщаха.
— Той наистина умира, Марис — каза Бари и я погледна някак странно.
— Така е — съгласи се Еван. — Признаците са налице. Не помниш ли нищо от онова, на което те учих? Напоследък Бари е по-наблюдателна от теб. Съмнявам се нещастникът да изкара и три месеца. Защо според теб му оставих тесис?
— Признаци ли? — повтори смутено Марис. Лесно помнеше онова, което й казваше Еван; много по-трудно обаче й бе да го прилага на практика. — Той се оплакваше от болки в костите. Помислих си… нали е стар, а старите хора често…
Еван изсумтя и се обърна към момиченцето.
— Бари. Как разбра, че умира?
— По лактите и коленете — както си ни учил — отвърна детето, гордо от наученото. — Подпухнали са, трудно подвижни. И под брадичката му също. Кожата му е съвсем студена. Дали не е карал воден плеврит?
— Да, воден плеврит — кимна Еван доволно. — Децата често го карат, но се възстановяват бързо. Възрастните обаче никога.
— Аз… не забелязах — промърмори Марис.
— Да — каза Еван. — Видях.
Продължиха мълчаливо. Само Бари подскачаше доволно. Марис чувстваше безмерна умора.
Във въздуха най-сетне се долови уханието на пролетта.
Марис усещаше, че настроението й се подобрява. Вървяха през гората. Бяха тръгнали към мрачната крепост на Управителя. До нея имаше доста път, но въздухът беше свеж и лекият ветрец развяваше наметалото й. Червени, жълти и сини цветчета сияеха като скъпоценни камъни сред сиво-зеления мъх покрай пътя. В клоните подхвръкваха птички и огласяха гората с песните си. Ден, в който всеки би почувствал радостта от съществуването си.